Драконът

– От вестник "Драмен", от всички...

Мортен се усмихна.

– Радваш ли се, че си на свобода? Купих няколко кутии бира, леденостудена.

Йоаким се усмихна.

– Чувствам се така, че първото, което бих направил, не е да се напия.

– Извинявай – отвърна Мортен и го потупа по гърба – трябваше, естествено, да доведа някое котенце. Жалко, че не се сетих.

Двамата се засмяха, сложиха куфара и телевизора в багажника и се настаниха вътре. Мортен пъхна ключа за запалване и се обърна към Йоаким.

– Радвам се да те видя. Добре ли си, а?

– О, да.

– По дяволите, Йоаким, та ти си свободен! Погледни малко по-ведро на живота. Всичко ще е наред, всичко ще бъде чудесно!

Йоаким се усмихна вяло.

– Момчето е, нали? Някакъв план?

Йоаким поклати глава. Той се огледа от двете си страни и навън през задното стъкло. Журналистката вървеше към някаква кола, която беше паркирана малко по-нататък. Иначе нямаше никой друг. "Но те са тук" – помисли си Йоаким. Те са тук някъде, на едно или друго място наблизо.

– Какво гледаш?

Йоаким се намести и си сложи предпазния колан. Усмихна се на приятеля си.

– Журналистката. За щастие, тя изчезна.

– Няма начин да стигнеш до някакво споразумение с бившата?

– Трябва да се обадя на адвоката.

– Добре – рече Мортен. – Тогава потегляме, в проклетия свободен свят.

2.

Полицай Гунар Кристофершен се настани дълбоко на пасажерското място в едно сиво на цвят "Ауди А4" със засъхнали петна от кал покрай вратите от двете страни и тогава Йоаким Жаклин пое към непознатия мъж, който тъкмо бе излязъл от едно тъмносиньо "БМВ ХЗ". За разлика от тяхната собствена кола, металическият лак на "БМВ"-то блестеше ярко на слънцето.

До него седеше колегата му Ролф Грини и наблюдаваше двамата през фотоапарат с телеобектив[3].

– Разпознаваш ли това момче? – запита Гунар.

– Не. Запиши номера на автомобила.

Гунар извади бележник и химикалка от жабката.

Ролф фокусира фотоапарата и произнесе бавно, с ясна дикция: "Биргер Нилс е три, осем, три, пет, осем, едно. Тъмно синьо "БМВ ХЗ"."

Гунар повтори автомобилния номер буква по буква, докато го записваше, както и модела на колата. Той чу бързо щракване от затвора на фотоапарата.

– Да проверя ли номера?

– Не, не сега. Те отново влизат в колата. – Ролф направи още четири снимки в бърза серия, свали от себе си фотоапарата, остави го между седалките и запали двигателя. – Ок, значи отново започваме.

– Ами жената? – сети се Гунар.

– Направих няколко добри снимки и на нея. Бях очаквал да има повече хора тук.

Видяха как "БМВ"-то завива от паркинга и бързо потегля.

Ролф остави автомобила да набере добра дистанция, преди да го последва.

– Колко време ще ги следим? – попита Гунар. Взе фотоапарата и го остави на задната седалка.

– Докато не разберем къде ще живее той.

– ОК. – Гунар си закопча предпазния колан. – Смятам, че е безскрупулен и хитър дявол. Проклетият гимназист...

Ролф шофираше внимателно.

– Но не толкова хитър, че да избяга от Юлешму.

3.

Известно време Йоаким и Мортен седяха в колата мълчаливо. Приглушена музика се носеше от колоните. Седяха и слушаха дълбокия, меланхоличен глас на Леонард Коен.

– Искаш ли една бира, а? – попита Мортен. И той посочи с глава към задната седалка. – Отзад са в хладилната чанта.

– Не, благодаря все пак. – Пръстите на дясната ръка на Йоаким барабаняха по бедрото му. – Мога ли да ползвам мобилния ти телефон? Моят... няма батерия.

– Поседял си е складиран? – попита Мортен с усмивка, извади своя собствен от джоба на якето си и му го подаде.

Йоаким бързо набра някакъв номер и постави телефона на ухото си. Междувременно се обърна и погледна през задното стъкло. Никой не ги следеше, във всеки случай не и по начин, който той да забележи. Но те бяха някъде там, той беше сигурен.

Само след миг вдигна адвокатката му, Лизбет Дал.

– Нещо ново? – попита той.

– Навън ли си?

– Аха – отговори Йоаким – тъкмо сега излизам.

– Влязох в контакт с нейния адвокат два пъти днес – започна тя. Гласът ѝ звучеше отбранително. Йоаким вече знаеше отговора, но я остави да продължи. – Бившата ти съпруга отчасти малко съдейства, казано по-меко. Дори нейният адвокат сега смята, че...

– Тоест все така е непреклонна – прекъсна я той.

– Трудно е, но не и безнадеждно. Ще успеем да стигнем до споразумение, Йоаким. Тя не може просто да продължава така.

– По дяволите – прошепна той по-скоро на себе си и се почеса по лицето със свободната си ръка.

– Не губи смелост, Йоаким – успокои го тя – ще успеем.

– Ще ти се обадя малко по-късно. Скоро ще можеш и да използваш мобилния ми.

– Стария номер?

– Да. Ще се чуем. – Той приключи разговора и върна обратно телефона на Мортен.

– Безнадеждно?

– Да – рече Йоаким. – Анжелика използва всички възможни хитрости, за да ми попречи да се срещна с Хенрик.

– Откога е така?

– От два месеца. От рождения му ден. Единадесетият му рожден ден. Брат ѝ го взе със себе си. Тя не иска да ме вижда.

– Проклятие...

Йоаким погледна навън през страничното стъкло.

– Чудя се какво ли си мисли той за мен. Вярно, всъщност. Това, което приятелите му говорят...

Мортен прехапа долната си устна.

– Той нищо ли не казва?

Йоаким бавно поклати глава.