Драконът и Джорджът

— Така си помислих, че ще ви хареса — каза той, като извади книжата от чекмеджето на отрупаното бюро. — Между другото, откъде чухте за това? Все още дори не съм пуснал обява.

— Предишната ви наемателка беше снаха на мой приятел — отговори Джим. — С него играя волейбол. Когато се наложи тя да се премести в Мисури, той ни съобщи, че мястото й е свободно.

Управителят кимна.

— Е, може да се смятате за късметлии, — той избута книжата към тях. — Май ми казахте, че преподавате в колежа?

— Точно така — обади се Анджи.

— Тогава само попълнете няколко реда във формулярите и ги подпишете. Женени ли сте?

— Ще бъдем женени, когато се преместим тук — каза Джим.

— Ако още не сте, ще трябва или да подпишете и двамата, или единият от вас да бъде записан като наемател. По-лесно е, ако подпишете и двамата. Освен това трябва да платите за два месеца — първия и последния — като депозит за повреди. Двеста и осемдесет долара.

Анджи и Джим спряха да пишат.

— Двеста и осемдесет? — попита тя — Снахата на Дани Кердак е плащала по сто и десет на месец. Случайно разбрахме това.

— Вярно е, но трябваше да увелича наема.

— С тридесет долара на месец? — каза Джим — За това нещо?

— Ако не ви харесва — отговори управителят, — не го наемайте.

— Естествено — каза Анджи, — можем да разберем, че е трябвало да увеличите наема съответно с покачването на цените, но просто не сме в състояние да плащаме по сто и четиредесет на месец.

— Много лошо. Съжалявам. Но сега струва толкова. Знаете, че не съм собственик. Просто изпълнявам нарежданията.

Е, това беше. Качиха се отново в Горп, отвориха прозорците, Джим запали и колата изръмжа дрезгаво. Тръгнаха обратно по магистралата към колежа.

По пътя почти не разговаряха.

— Няма значение, — каза Анджи, когато Джим паркира до общежитието и влязоха заедно да обядват — ще намерим нещо. Тази възможност ни попадна най-неочаквано. Ще се появи още нещо. Просто ще търсим.

— А-ха — каза Джим.

Докато обядваха, се поразвеселиха малко.

— В известна степен — обясни Анджи — вината беше наша. Прекалено много разчитахме на това място, само защото бяхме първите, които са чули, че е свободно. Отсега нататък няма да разчитам на нищо, докато не се нанесем.

— И аз.

След като се нахраниха, почти не им остана време. Джим се върна до Стодартхол и остави Анджи там.

— Нали ще свършиш в три? — попита той — Няма да му позволиш да те задържи допълнително?

— Няма — каза тя през прозореца, като затвори вратата на колата. Гласът й омекна. — Не и днес. Ше бъда тук, когато дойдеш.

— Добре — каза той; и остана да я гледа, докато тя изкачва стълбите и изчезва през една от големите врати.

Джим включи на скорост, потегли напред и заобиколи колежа, за да паркира на обичайното си място зад сградата на историческия факултет. Не беше казал нищо на Анджи, но по време на обяда в главата му се оформи едно решение. Да се срещне с Шорлс с искането да получи поста без никакво отлагане — още през пролетния семестър, в краен случай до началото на есенната сесия. Изтича по трите реда стъпала и се озова в дълъг коридор с мраморен под, където се намираха кабинетите на повечето висши служители на факултета. Шорлс беше с едно стъпало над останалите. В приемната на кабинета му имаше секретарка, която беше същевременно секретарка на факултета. Джим влезе и я завари да преписва на машина нещо, което много приличаше на последните ръкописи на Шорлс относно етруските корени на съвременната цивилизация.

— Здрасти, Мардж — каза Джим. — Той вътре ли е? — Докато говореше, погледна към вратата, водеща към кабинета на Шорлс, и видя, че е затворена. Отгатна отговора й малко преди тя да го каже.

— Моментът не е подходящ — произнесе Мардж, високо русоляво момиче в средата на трийсетте. — Тед Джеламин е с него. Но няма да се бавят много. Искаш ли да изчакаш?

— Да.

Седна на един от твърдите столове, предназначени за посетители, а Мардж продължи да пише. Времето течеше бавно. Мина половин час, след това още петнадесет минути. Внезапно вратата на кабинета се отвори рязко и Шорлс излезе, като енергично поклащаше пред себе си големия си корем. Плътно до него вървеше Тед Джеламин в каубойски ботуши и пипитено сако. Без да спрат, те се устремиха към външната врата и минавайки, Шорлс каза на секретарката си:

— Мардж, следобед няма да съм тук. Отиваме в клуба на факултета. Ако позвъни жена ми, може да ме намери там.

С отварянето на вратата Джим се изправи автоматично и пристъпи половин крачка към двамата мъже, прекосяващи стаята. Като го забеляза, Шорлс му махна весело с ръка:

— Чудесна новина, Джим! — каза той. — Тед ще остане още една година.

Вратата се затръшна след тях. Джим остана да гледа втренчено. След това се обърна към Мардж, която го наблюдаваше съчувствено.

— Той просто не помисли. Затова ти сервира новината по такъв начин.

— Ха! — възкликна Джим. — Той злорадстваше и ти го знаеш.