Драконът и Джорджът

Рицарят кимна. Дръпна поводите на Бланчард и го поведе напред. Потеглиха, а зад тях вълкът и великанската майка-водач на мраколаците отново се вкопчиха в бой.

Звуковете от битката скоро заглъхнаха в далечината. Тъмнината и мъглата ги обгърнаха. Но Ара се оказа прав: нито един от малките мраколаци не ги последва. Крачеха напред и дълго никой от тях не проговори. После Брайън се обърна към Джим.

— Много ценен вълк — каза рицарят бавно.

— Ако този голям мраколак го убие… — започна Джим, но думите заседнаха в гърлото му.

Искаше да се зарече, че ще си отмъсти на убиеца, но после се сети, че не би могъл да стори нищо. Ако огромното черно същество погубеше Ара, нямаше да може да го открие, а дори и да го намереше, щеше да е невъзможно да го унищожи преди да бъде убит от него и децата му. Той не беше английски вълк и не бе в състояние да пренебрегне ефекта от писъците.

За Джим беше тежко да приеме факта, че е безпомощен да отвърне на тази жестока несправедливост. Непоносимо. До скоро бе живял, без да има причина да се съмнява, че за всяка неправда се търси сметка и накрая доброто побеждава. Сега трябваше да поеме отговорността от възможната саможертва на Ара, знаейки, че това ще е дълг, който никога не би могъл да изплати. И като крачеше бавно в зловещата неестествена тъмнина, която обгръщаше тресавището, за миг Джим забрави къде се намира и какво може да му се случи, защото в него се водеше вътрешна борба — търсеше начин да продължи да живее с този дълг.

Беше трудно да изостави илюзиите, които бе хранил, но нямаше друг избор. Постепенно прие фактите и вярата, върху която отчаяно се крепеше убеждението му, че животът е честен, защото иначе би бил непоносим, отслабна. Усети как още един камък от основите на духовната му сила се откъртва и потъва във водите на забравата.

— Доста се стъмни, нали? — гласът на Брайън го изтръгна от мислите му.

Джим се огледа. Бяха извървели може би миля и половина откакто оставиха Ара и мраколаците зад себе си. Въздухът наистина бе станал по-гъст, а мъглата се затваряше плътно от двете страни на пътя.

— Доста — отвърна Джим, — няма да можем да продължим. Сега почти не виждаха зад брега на водите от двете страни на пътя и не различаваха нищо на повече от десет метра пред себе си. Дробовете им вдишваха студената влага от въздуха и тя сякаш се задържаше и натрупваше там, като ги задушаваше. Ходенето бе станало изключително трудно, волята им отслабваше, потискана от незатихващата депресия. Но това не бе всичко, защото с настъпването на мрака звуците станаха приглушени. Шумът от копитата и от стъпките им върху пясъчната почва, почти не се чуваха, дори звученето на гласовете им бе далечно и слабо.

— Брайън? — извика Джим, като вървеше слепешката в мрака.

— Тук съм, Джеймс… — смътните очертания на бронирания рицар се придвижиха към Джим, двамата се сблъскаха и спряха.

— Не виждам, за да продължа нататък — каза Джим.

— Нито пък аз — отвърна Брайън. — Ще трябва да останем тук, предполагам.

— Да…

Застанаха лице в лице, но вече не можеха да отличават чертите си. Загубиха се в непрогледния мрак, който ставаше все по-черен, докато и последната следа от светлина изчезна и настъпи абсолютна тъмнина. Джим усети как ледени, твърди, железни пръсти сграбчиха лявото му рамо.

— Нека се държим — каза Брайън. — Тогава каквото и да дойде, ще ни сполети едновременно.

— Да — съгласи се Джим.

Стояха мълчаливо и чакаха да дойде неизвестното. Скоро тъмнината ги притисна още повече и след като ги бе изолирала, започна да дълбае в съзнанието им. Нищо материално не се появяваше в нощта, но един по един, като слепи бели плужеци от бездънно гърне, от съзнанието на Джим изпълзяха всички негови вътрешни страхове и слабости, всички неща, от които някога се бе срамувал и се бе мъчил да забрави, всички личинки на злото в душата му…

Отвори уста за да заговори с Брайън, да каже нещо, каквото и да е, което да разруши тази черна магия. Но откри, че отровата й вече му е подействала. Сега нямаше доверие на рицаря — знаеше, че злото обитава в Брайън, защото го бе открил и в себе си. Бавно и незабележимо започна да се отдръпва от неговия допир.

— Виж! — внезапно гласът на Брайън долетя далечен и странен, глас на човек, изминал дълъг път. — Погледни назад, откъдето дойдохме.

Джим се обърна. Не можеше да обясни как разбра вярната посока в нищото, но се обърна и видя малка светеща точка, далечна, толкова далечна, че приличаше на блещукаща звезда, от която го деляха безброй светлинни години.

— Какво е това? — задъха се той.

— Не знам — отвърна изкривеният, изтънен глас на рицаря. — Но идва насам. Погледни, уголемява се.

Бавно, много бавно далечната точка растеше и напредваше. Приличаше на ключалка към дневната светлина, която се увеличава с приближаването към нея. Минутите се изнизваха, сърцето на Джим ги отмерваше секунда по секунда. Накрая светлината се източи нагоре и се удължи, като тесен разрез в плат от тъмнина.

— Какво е това? — извика отново Джим.

— Не знам… — отвърна рицарят.