Драконът и Джорджът

— Сър Джеймс — започна рицарят със странен, официален тон, като употребяваше думи, които Джим никога преди това не бе чувал от него. — Знаеш добре, че в този час сме тръгнали с нелека задача. Поради което те моля, ако е писано да се върнеш сам, а аз да бъда убит, не оставяй моята лейди, нито кръвните ми роднини да живеят с неизвесността за края ми.

— Аз… за мен ще е чест да им съобщя… — отвърна неловко Джим, с пресъхнало гърло.

— Благодаря за твоята най-любезна услужливост — рече Брайън. — И ще направя същото за теб, веднага щом намеря кораб, който да ме отнесе отвъд западните морета.

— Само… съобщи на Анджи. Моята дама, Анджела, искам да кажа — помоли Джим. — Не се тревожи за никой друг.

Внезапно си представи сцената, при която странният, храбър и честен човек до него действително напуска дома и семейството си, за да измине през неизвестното море почти три хиляди мили, изпълнявайки обещанието си към човек, когото почти не познава. Мисълта го разтърси, тъй като сравни рицаря с представата, която имаше за себе си.

— Ще направя това — каза Брайън и изведнъж върнал се към обикновеното си Аз, скочи от седлото на земята. — Бланчард няма да помръдне и сантиметър повече, дявол да го вземе! Ще трябва да го водя.

Замълча и погледна зад Джим.

— Къде изчезнаха стрелецът и мис Даниел? — попита той.

Джим се обърна. Брайън бе прав. Докъдето стигаше погледът нямаше и следа от двамата, за които мислеха че ги следват.

— Ара? — попита той. — Къде отидоха?

— Изостанаха преди известно време — отговори вълкът. — Може би са променили решението си да дойдат с нас. Те са някъде там, отзад. Ако не бяха дърветата и храстите, все още щяхте да ги виждате.

Последва моментна тишина.

— Тогава да продължим без тях — заяви Брайън. Той дръпна юздите на Бланчард. Белият кон с нежелание направи крачка, после още една. Тръгнаха. Джим и Ара пристъпваха отстрани.

* * *

Вървяха напред, а мрачната потискаща атмосфера убиваше желанието им за разговор. Повлияни от нея, чувстваха, че дори за съществуването им бе нужно усилие, а за всяко движение на телата им бе необходимо съзнателно напрежение на волята; ръцете и краката им тежаха като олово и се люлееха тежко и неохотно при всяка бавна, принудителна стъпка. Но мълчанието им имаше по-лош ефект, защото ги оставяше изолирани, всеки сам, потопен в тъмния басейн на собствените си мисли. Движеха се като в някакъв избледнял сън, от време на време говореха, а после изпадаха в мълчание.

Както вървяха напред, пътят се стесни. От четиридесет метра, той се сви на десет. Дърветата станаха по-ниски и хилави, стърчаха криви и чепати; проредяващата трева разкри нова земя под краката им — нямаше я богатата черна почва на тресавището откъм главния бряг. Тук тя беше пясъчна, безплодна, с кремъчна твърдост. Скърцаше под тежестта им и под копитата на Бланчард и беше едновременно неподатлива и несигурна.

Белият кон внезапно спря. Тръсна глава и се опита да се върне, вместо да продължи напред.

— Какво става, по дяволите! — избухна Брайън и дръпна юздите. — Какъв дявол му е влязъл сега…

— Слушайте! — прекъсна го Джим, който съшо бе спрял.

За миг почти бе склонен да повярва, че си е въобразил това, което току-що бе чул. Но то отново прозвуча и започна да се усилва. Бе право пред тях и се приближаваше. Чуваха се писъци на мраколаците.

Извисиха се силно. Явно се намираха не само пред тях, а навсякъде. Отначало черните хищници просто не бяха надали едновременно воя си, но сега пищяха в пълен хор. Джим усети как звуците им отново проникват до първичните примитивни части на съзнанието му. Погледна към Брайън и видя лицето на рицаря зад отвореното забрало на шлема му. Сякаш кръвта му се бе изцедила, кожата се впиваше в скулите му като на мъртвец, умрял преди десет дни. Писъците се усилваха в кресчендо и Джим усети как се изплъзва способността му да мисли. До него Ара се изсмя с безшумния си смях.

Вълкът изви назад глава, разтвори дългите си челюсти и издаде дълъг вой, който се вряза като бръснач в писъците на мраколаците. Това не бе обикновено виене на вълк от върха на огрят от луната хълм, а вик, който започна тихо, после се усили и изтъни, за да се извиси над всички писъци; след това отново затихна, като се снижи… снижи се и изчезна. Беше ловен вой.

Когато утихна, настъпи тишина. Само Ара се изсмя отново.

— Продължаваме ли? — каза той.

Брайън се раздвижи като човек, изваден от сън и дръпна поводите. Бланчард пристъпи напред. Джим също тръгна и отново потеглиха на път.

Мраколаците не повториха пищенето си. Но докато рицарят, драконът и вълкът се движеха, Джим можеше да чуе плясъка на безброй малки вълнички във водата и шумолене зад обикалящите ги дървета, храсти и тръстики. Тези съпровождащи пътуването им звуци останаха, сякаш ги придружаваше ескорт от малка армия едри плъхове. Направи всичко възможно да не мисли за тях. Инстинктивен ужас го изпълваше при шума от стъпките и движението на телата им, а при мисълта за вида им, изпитваше още по-голям страх.

Но да вижда ставаше все по-трудно.

— Май се стъмва — каза Джим накрая — и пада мъгла.