Ришел Мийд

Духовна връзка

Книга пета от поредицата Академия за вампири

Глава 1

Има огрома разлика между смъртните заплахи и любвните писма — дори и този, който отправя смъртните заплахи, да продължава да твърди, че те обича. Разбира се, като се вземе под внимание, че веднъж аз самата се опитах да убия онзи, когото обичам, може би нямах правото да съдя никого.

Дневното писмо пристигна точно навреме, не че очаквах друго. Прочетох го четири пъти и въпреки че закъснявах, започнах да го чета за пети път.

„Скъпа Роуз,

Един от недостатъците на пробуждането е, че вече не се нуждаем от сън; по същата причина никога не сънуваме. Наистина е жалко, защото ако можех да сънувам, щях да сънувам теб. Щях да сънувам как ухаеш и как тъмната ти коса се плъзга като коприна между пръстите ми. Щях да сънувам колко мека е кожата ти и колко нежни са устните ти, когато се целуваме.

Без сънища, трябва да се задоволя само с въображението си — което е достатъчно богато. Мога да си представя идеално всички тези неща, представям си и какво ще бъде, когато отнема живота ти. Съжалявам, че се налага да го правя, но ти направи избора ми неизбежен. Отказът ти да се присъединиш към мен за вечния живот и любов не ми оставя друг избор, и не мога да позволя някой толкова опасен като теб да живее. Освен това, дори и да те принудя да се пробудиш, вече имаш толкова врагове сред стригоите, че ще се намери някой от тях, който да те убие. Ако се налага да умреш, ше бъде от моята ръка. От ничия друга. Въпреки това ти пожелавам успех на изпитите днес — не че имаш нужда от допълнителна доза късмет. Ако наистина те карат да се явяваш, си е чиста загуба на на време за всички. Ти си най-добрата в цялат група и до довечера ще си дала обет. Разбира се, когато се срещнем отново, ще представляваш много по-голямо предизвикателство — и аз определено ще се наслаждавам. А ние ще се срещнем отново. След дипломирането ще те отпратят от Академията, а веднъж оказала се извън опеката им, ще те намеря. На този свят не съществува място, където може да се скриеш от мен. Чакам момента.

С обич, Дмитрий”

Независимо от „топлите” му пожелания, писмото му не ми подейства ободряващо, затова го захвърлих на леглото и излезнах от стаята със замъглени очи. Опитвах се да не позволя думите му да ми подействат, въпреки че беше невъзможно да не се ужася от подобно нещо. „На този свят не съществува място, където може да се скриеш от мен.” Не се и съмнявах. Знаех, че Дмитрий разполага с шпиони. Откакто бившия ми инструктор-любовник се бе превърнал в изчадие, в безсмъртен вампир, той някак си зае лидерското място сред своя вид — аз самата помогнах за ускоряването на процеса, като убих предишния шеф. Подозирах, че много от шпионите му са хора, следящи кога ще излезна извън границите на училището. Никой стригой не би могъл да стои двадесет и четири часа на пост. Но хората биха могли и съвсем наскоро бях разбрала, че много от тях са готови да служат на стригоите в замяна на обещанието един ден да бъдат превърнати. Тези хора смятаха, че вечният живот си заслужаваше покваряването на душите им и нуждата да убиват други хора, за да оцелеят. Точно от тези хора ми се гадеше.

Но не хората бяха причината да вървя несигурно през тревата, която ставаше по-ярко зелена с всяко докосване на лятното слънце. Причината беше Дмитрий. Винаги беше Дмитрий. Дмитрий мъжът, когото обичах. Дмитрий стригоят, който исках да спася. Дмитрий чудовището, което най-вероятно щеше да се наложи да убия. Любовта, която споделяхме, гореше постоянно в мен, независимо колко често си повтарях, че е време да продължа, и независимо дали целият свят щеше да си мисли, че съм продължила напред. Той винаги беше с мен, присъстваше в мислите ми, караше ме да се съмнявам в себе си.

— Изглеждаш така, сякаш си готова да се изправиш срещу цяла армия.

Откъснах се от мрачните си мисли. Бях толкова фокусирана върху Дмитрий и писмото му, че прекосих двора, без да забелязвам останалия свят, и не бях обърнала внимание кога най-добрата ми приятелка Лиса се беше присъединила, крачейки до мен със закачлива усмивка на лицето. Рядко успяваше да ме изненада, защото имахме духовна връзка, която винаги ме държеше в течение на чувствата й и присъствието й. Сигурно съм била изключително разсеяна, щом не я забелязах, а ако изобщо можех да бъда разсеяна, то причината щеше да е някой, който иска да ме убие. Надявах се, че усмивката, с която дарих Лиса е била достатъчно убедителна. Тя знаеше какво се бе случило с Дмитрий и как той искаше да ме убие, след като аз бях опитала да го убия и се провалих. Въпреки това писмата, които получавах всяка седмица от него, я притесняваха, а тя имаше достатъчно собствени проблеми, с които да се справя, без да добавя моя безсмъртен преследвач към тях.

— Може да се каже, че съм се изправила пред армия, — подчертах думите.

Вечерта едва настъпваше, но късното лято в Монтана още караше слънцето да