Джулия

Джулия сложи ръката си на акумулиращия радиатор до стената и веднага я дръпна. Беше включен на най-силно. Сигурно агентът по недвижимите имоти го беше включил, за да не й се стори ледена къщата. Може бе имаше и други работещи радиатори на приземния етаж. Тя изключи апарата и отиде да се среше в банята с черните огледала. Забеляза, че и тук отоплението работеше. Изключи малкия стенен радиатор и се изправи, за да се огледа. В тези бани беше невъзможно да не се оглеждаш. Джулия се запита на какви ли сладострастни мании се отдаваха МакКлинтъкови пред тези зловещи черни огледала. Все пак отражението на косите й блестеше в тях и тя реши, че може да се покаже в някой ресторант. Спомни си, че беше забелязала един подходящ на вид френски ресторант на Абингдън Роуд, на няколко крачки от Кенсингтън Хай Стрийт. Не беше ли видяла също и един китайски ресторант? Изведнъж се притесни, че беше плакала, дори и за малко, пред Лили. Нейната любезност беше почти нечовешка. Ако се замислеше, изобщо нямаше причини да плаче — за пръв път от женитбата си насам й се случваше да избира между два ресторанта и това й даваше приятно усещане за свобода, примесена с носталгия. Все още малко сънена, но така гладна, както не си спомняше от години, Джулия се усещаше млада и пълна с енергия, способна на всичко, каквото и да е то.

Когато стигна на Кенсингтън Стрийт, реши да опита френския ресторант. Спомни си, че от гида „Мишлен“ му бяха присъдили една звезда преди няколко месеца. Можеше да се поглези за тази първа вечер. В миналото с Магнус имаха ожесточени разправии относно ресторантите — беше неприлично да се похарчат двадесет лири за вечеря за двама при Китс, но тази вечер тя наистина имаше за какво да празнува. Джулия тръгна бавно по улицата с все още многобройни минувачи, зяпащи витрините; долавяше потока от коли от дясната страна и набелязваше магазините, откъдето да купи разни неща за вкъщи. Видя една банка — щеше да прехвърли тук личната си сметка и да остави на Магнус това, което беше внесла в общия им влог. По-надолу имаше филиал на У.Х. Смит, откъдето можеше да си купи книги. Забеляза изненадващо голям брой от магазини за спиртни напитки. Стигна до Абингдън Роуд и пресече Хай Стрийт, за да отиде до ресторанта. Нощният въздух леко галеше лицето и ръцете й. Докато отваряше вратата на ресторанта, едно хубаво чернокосо момиче с големи тъмни очила, което се изкачваше по Абингдън Роуд, й се усмихна и Джулия отвърна на усмивката; сякаш тази млада жена и даде зелена светлина за своя квартал. Тя също беше млада и независима жена, която живее в Кенсингтън.

След като се навечеря обилно, без да бърза, и се наслади и на най-малката хапка от охлювите, от суфлето, приготвено от морски животни и накрая основното блюдо от птиче месо, Джулия плати с чек и излезе на все така оживената улица. Движението не изглеждаше намаляло — автомобилите сякаш бързаха, ръмжейки и скърцайки, към своята вечеря. Чак когато стигна до ъгъла на тихия Илчестър Плейс се сети, че ключът от къщата беше останал в джоба на роклята, която накисна в мивката.

„Небеса“ — простена тя. Изкачи стъпалата и се опита да отвори входната врата. Беше заключена. Вдигна глава и видя, че и в спалнята и в банята светеше. Прозорецът на стаята, който гледаше към задната част на къщата, беше отворен, но се намираше твърде високо за нея. Може би някой прозорец в кухнята или в трапезарията също беше отворен? Джулия мина покрай къщата, като опитваше всички прозорци, които можеше да достигне. На ъгъла на къщата видя, стъписана, че е смачкала бордюра от цветя, които МакКлинтъкови бяха посадили около къщата — малки, ярки цветове, с наивно оптимистичен вид. Смачкани и счупени те образуваха едва забележима в тъмното вълниста линия. За миг, но много силно, почувства, че къщата я отблъсква с цялата си тежест; тя не я заслужаваше и сега къщата го знаеше. „За бога“ — промълви тя като бутна с всички сили един друг прозорец. Но и този не се отвори.

Джулия мина зад къщата и се озова в градината, огряна от луната. Тревата имаше призрачен цвят — между зелено и черно. На тази бледа светлина цялата градина изглеждаше неестествена с масивите от големи избелели цветя, приличащи на неподвижни облаци. Отзад се издигаше тухлена ограда. Внезапно Джулия бе обзета от паническата мисъл, че някой се крие в градината, но бързо я прогони и мина в действие: натисна силно един след друг всички останали прозорци. Накрая стигна до малкото прозорче на банята, чиято долна част беше открехната.