Джулия

— Двама нови са наистина много, мис Лофтинг — каза той, пъхнал ръце в джобовете на кафявия си шлифер — от тези, които носят пазачите на паркинги и хората от Ирландската Републиканска Армия във филмите, без да издава и най-малко намерение, че ще го свали, както и широкополата шапка в същия цвят. В чудесно настроение Марк го гледаше, усмихвайки се.

— Хайде, мистър Пиго — каза Лили с успокояващ тон. — Мисис Флъд е съгласна и… Всъщност, това е нашата домакиня — мисис Лофтинг. Мистър Пиго, Джулия.

Мистър Пиго прониза Джулия с поглед, после смекчи израза си и свали шапката си. Косите му образуваха сивкава корона над ушите, откривайки издължен и осеян с кафяви петна череп, който изглеждаше крехък като яйчена черупка.

— Е, добре — каза той. — Сигурно има хубав чай.

— Вземете чаша шери. Чудесно е — каза Джулия, като отчаяно се опитваше да спечели благосклонността на това старо плашило.

— Шери, а? Ние имаме обичай да пием чай по време на нашите събирания. Лично аз пия П. Ж. Типс. Мисис Флъд също свикна с него, нали, мисис Флъд? Но няма да откажа чашка шери, щом я предлагате вие.

— Това е „манзанаила“ — каза Джулия. Усмивката на мистър Пиго се изпари.

— Е, все пак ще ме освежи. Дойдох с колело от Шефърд’с Бъш и гърлото ми е пресъхнало. Обикновено тези събирания стават у нас, знаете ли. Предполагам, че вашата… леля?… ви е казала. Но мисис Флъд не иска да провежда сеанс на място, което е боядисвано наскоро. Това изопачава отраженията.

— О, ужасно е — съгласи се на драго сърце мисис Флъд, докато вземаше своята чаша. — Настава пълно безредие.

— Ето го и мистър Аркрайт — каза мистър Пиго, когато звънецът отново звънна. — Винаги точен като ирландската гвардия.

— Ще му отворите ли, Лили? — попита Джулия. Тя наля трета чаша на Марк, който направи язвителна забележка да напълнят „бутилката“ му и отиде да седне до мисис Флъд. Мистър Пиго продължаваше да му хвърля мрачни погледи; очите му бяха сини и прекалено сближени.

— Добър ден на всички — един дребен, сгушен господин, облечен в малко поизтъркан, сив габардинен костюм влетя в стаята, изпреварвайки с няколко крачки Лили. Той също имаше мустаци и беше плешив, но неговите мустаци бяха по-гъсти от тези на господин Пиго, а черепът му изглеждаше почти заплашително здрав. Джулия забеляза, че носи на ревера си медал, а след това видя, че единият от ръкавите му беше празен и прихванат с игла. — Аз ли съм последен? — Той живо огледа заобикалящите го, задържа погледа си върху Марк, после тръгна към Джулия. — Виждам, че дамите от Уест Хемпстед още не са дошли. Вие трябва да сте Джулия Лофтинг? Приятно ми е да се запозная с вас. Казвам се Аркрайт, Найджъл Аркрайт. Виждам, че имате шери. Много добра идея. Имате доста хубава къща. Братовчед ми Пени Граймс-Бриг имаше къща в този квартал преди много години — на Алън Стрийт. Не е далеч от тук, струва ми се.

— Наистина, съвсем близо е — каза Джулия, като се питаше дали господин Аркрайт излиза често. Помисли си, че той може да й бъде евентуален съюзник срещу неизвестното множество, представлявано от мисис Флъд и срещу „дамите от Уест Хемпстед“, които тя все още не познаваше.

— Просто една разходка — каза мистър Аркрайт. — Като идвах насам със стария си автомобил спомних си за добрите стари времена, когато Пени и аз…

— Седнете до мен, мистър Аркрайт — прекъсна го Лили. Нейната вродена общителност явно и беше помогнала да забрави присъствието на брат си, защото се усмихна на Джулия.

— С удоволствие, мис — каза той като се превземаше. — А, мисис Флъд има двама нови тази вечер. Това ще ограничи резултатите, нали?

— Пийте шерито си, Найджъл — отвърна добродушно мисис Флъд. Тя леко се бе отдръпнала от Марк, който така се беше излегнал на канапето, че изглеждаше сякаш всеки момент ще се плъзне на земята. Даваше вид, че ужасно се отегчава, но Джулия усети някакво скрито напрежение в него. Мисис Флъд изглежда също беше акумулирала парапсихични сили, защото погледна вратата секунда преди звънецът да иззвъни отново.

Джулия отиде да отвори. Две възрастни, слаби жени, облечени с дълги, черни, износени пардесюта, стояха на прага. Джулия забеляза зад тях стар, черен велосипед, спрян до тротоара, а малко по-далече един ръждясал Морис, който изглеждаше още по-стар и несъмнено беше автомобила на мистър Аркрайт. Дамите от Уест Хемпстед явно бяха сменили два или три автобуса. Ако Магнус обикаляше наоколо и ако беше видял по какъв начин идват нейните гости, ефектът нямаше да бъде такъв, какъвто тя се надяваше. Тъкмо обратният. Магнус щеше да помисли, че тя напълно е изгубила разсъдъка си. Все пак намери сили да се усмихне на двете жени.

— Аз съм Джулия Лофтинг. Мис Пинър и мис Тут, предполагам?

— О, колко далече живеете!

— Все пак по-близо от Шефърд’с Бъш.