Читаем Джулия полностью

Като се оставят настрана възпитателите и „бедната Лили“, Магнус беше израснал в почти пълна тишина, изоставен в необитаема като мраморна гробница къща в Хемпшир. Неговите разкази разкъсваха сърцето на Джулия, чийто баща, обратно на сър Гревил Лофтинг, беше многословен, досаден и властен. Самотата, в която беше прекарал детството си, обясняваше до голяма степен — мислеше си тя — действията на Магнус: в началото на кариерата си той е бил неумолим в професионалното си ежедневие и все още продължаваше да влага умствена енергия, достатъчна, за да потегли цял локомотив. Детството на Магнус не само помагаше на Джулия да го разбере по-добре, но и го правеше по-човечен. Отначало и се стори учудващо, почти шокиращо, че Магнус е имал родители. А че имал и „бедната Лили“ и един осиновен брат, доста по-малък — Марк, беше направо откритие.

Дълбоката му привързаност към „бедната Лили“ беше също учудваща; и тук неговото детство й позволяваше да го разбере. Магнус и Лили бяха израснали в общество, съставено от двама души, изцяло отдадени един на друг; всеки един от тях нямаше никого освен другия, за компания. Те си бяха измислили език („дърм“), на който и досега се случваше да разговарят на шега. Наричаха се „Магним“ и „Лилим“. Бяха си измислили сложни игри, като включваха и най-потайните ъгълчета на къщата, игри, в които Магнус очевидно приемаше — и това още от пет-шестгодишна възраст — доминиращата роля: цар, генерал, премиер-министър, Кориолан, Одисеи, Приам.

Това продължило до влизането на Магнус в Кембридж. Лили никога не се беше омъжвала и Джулия разбра, че Магнус посвещава седмично най-малко един следобед или вечер на сестра си. В действителност имаше усещането, че той е осиновил неизбежната „бедна Лили“ — не толкова заради някои смешни нейни черти, колкото, за да пресече всякаква проява на ревност от страна на Джулия. Въпреки своите чудатости, склонността си към спиритизма и вида на човек, който води разпилян, но порядъчен живот, Лили не заслужаваше това определение. Когато най-накрая Джулия се срещна с нея, тя откри една вече побеляваща жена, подчертано хубава и с толкова фина структура, че мускулите на лицето и можеха да се доловят под кожата и. В присъствието на Лили, Джулия се почувства не на място и недодялана, сякаш беше изцапана на много видно място. Едва две години по-късно, след раждането на Кейт, Лили стана приятелски настроена.

Марк, син на млад приятел на сър Гревил — консулски служител в Африка, който се беше самоубил, бе нещо съвсем друго. След като обещали на майка му, починала в някаква болница в тропиците, че ще се грижат за детето, което тогава било на две години, Лофтингови го осиновили с нетипична за тях щедрост. Тяхното разбиране по този въпрос било да изпратят детето с дойката в Англия, предшествани от телеграма, а по-късно и лаконично писмо, с което предупреждавали Магнус, тогава на петнадесет години, и Лили — на шестнадесет, че едно малко братче ще дойде при тях. Те го намразили. От твърде дълго време свещената им връзка била техния свят, за да позволят на трети член да проникне в него. Магнус не говореше за него по друг начин, освен като за „мърльо“ и „досадник“. Лили също продължаваше да изпитва недоверие към него. Понякога за нея той също беше едно „много, много лошо момче“, което идваше, както си обясни Джулия, от факта, че на петнадесет години беше направил дете на някаква селянка от Хемпшир. Освен ако причина за това не беше първото му решение като пълнолетен да приеме отново името Бъркли — красноречив коментар за начина, по който Лофтингови възпитаваха децата. Марк се оказал измамник — той никога не научил тайния език (но нямал и възможност да го научи); в Кембридж взел изпитите си без забележки и сега преподаваше социология (дисциплина, която според Магнус нямаше предмет) в един политехнически институт. През целия си живот Марк флиртувал с неконформистки политически групировки, демонстрирал и разпространявал листовки, а сега бил — или поне така подозирали — маоист. Магнус, отвратен, го видял един ден с екземпляр на „Червената звезда на Китай“.

— Честно казано, не виждам какво лошо има в това да четеш някоя книга, каквато и да е. А ти още повече.

— Никога не съм казвал, че той я четеше. В средите, в които се движеше, това е равностойно на плоча на Ролинг-Стоунс.

— Уверявам те, че не защитавам Марк, но ти си несправедлив. Ти го осъждаш, независимо дали е чел или не тази книга.

— Толкова ли е важно това, което казвам за един маоист от Нотинг Хил.

Обикновено Марк носеше дънки и риза от зебло. Живееше в Нотинг Хил, в стаята, която беше наел, когато завърши университета. Тук спеше, сред невероятен безпорядък, на дюшек, сложен направо на земята. Месеци наред Лили говореше на Джулия за него, докато Магнус измърморваше с неодобрение. Тя видя Марк чак когато дойде в къщата на Грейтън Роуд, три седмици преди сватбата на Джулия, като каза, че иска да види жертвата. Чу лекия му глас с нотка на сарказъм — това съвсем не беше глас на един Лофтинг, а после Магнус, който казва:

Перейти на страницу:

Похожие книги

Собрание сочинений в пяти томах (шести книгах) Т. 5. (кн. 1) Переводы зарубежной прозы
Собрание сочинений в пяти томах (шести книгах) Т. 5. (кн. 1) Переводы зарубежной прозы

Том 5 (кн. 1) продолжает знакомить читателя с прозаическими переводами Сергея Николаевича Толстого (1908–1977), прозаика, поэта, драматурга, литературоведа, философа, из которых самым объемным и с художественной точки зрения самым значительным является «Капут» Курцио Малапарте о Второй Мировой войне (целиком публикуется впервые), произведение единственное в своем роде, осмысленное автором в ключе общехристианских ценностей. Это воспоминания писателя, который в качестве итальянского военного корреспондента объехал всю Европу: он оказывался и на Восточном, и на Финском фронтах, его принимали в королевских домах Швеции и Италии, он беседовал с генералитетом рейха в оккупированной Польше, видел еврейские гетто, погромы в Молдавии; он рассказывает о чудотворной иконе Черной Девы в Ченстохове, о доме с привидением в Финляндии и о многих неизвестных читателю исторических фактах. Автор вскрывает сущность фашизма. Несмотря на трагическую, жестокую реальность описываемых событий, перевод нередко воспринимается как стихи в прозе — настолько он изыскан и эстетичен.Эту эстетику дополняют два фрагментарных перевода: из Марселя Пруста «Пленница» и Эдмона де Гонкура «Хокусай» (о выдающемся японском художнике), а третий — первые главы «Цитадели» Антуана де Сент-Экзюпери — идеологически завершает весь связанный цикл переводов зарубежной прозы большого писателя XX века.Том заканчивается составленным С. Н. Толстым уникальным «Словарем неологизмов» — от Тредиаковского до современных ему поэтов, работа над которым велась на протяжении последних лет его жизни, до середины 70-х гг.

Антуан де Сент-Экзюпери , Курцио Малапарте , Марсель Пруст , Сергей Николаевич Толстой , Эдмон Гонкур

Языкознание, иностранные языки / Проза / Классическая проза / Военная документалистика / Словари и Энциклопедии