Читаем Джулия полностью

След като провери дали е взела ключа, Джулия се отправи към парка. Едва беше влязла в него, когато отново видя малкото русо момиченце. Детето беше седнало на земята, на известно разстояние от групичка момчета и момичета, които внимателно го наблюдаваха. Джулия застана неподвижна, страхувайки се да не прекъсне това, което ставаше, ако забележат присъствието и. Момиченцето съсредоточено правеше нещо. Лицето му беше очарователно сериозно. Джулия не можеше да види кое е онова, което изискваше толкова голямо внимание, но и другите деца затаили дъх бяха също сериозни, което придаваше на сцената атмосфера на театрално представление. Веднага си спомни за Кейт, която можеше да държи в напрежение десет други деца, докато им разказваше някаква фантастична история, и като се усмихна, се отдръпна малко от момиченцето и неговата публика; отиде и седна на тревата на двадесетина метра от тях. С изпънати пред себе си крака, момиченцето беше седнало до една купчинка пясък. Беше започнало да говори тихо на своите слушатели, насядали по трима-четирима върху нежната трева. Другите деца, които играеха на пясъка, не им обръщаха внимание. А тези бяха учудващо тихи, изцяло погълнати от играта на момиченцето.

Джулия напълно забрави за Лили. Беше пет и половина и все още беше много горещо. Джулия усещаше тежестта на слънцето върху челото и ръцете си. Като повече лондончани тя беше толкова бяла, сякаш живееше постоянно под покривка от облаци; бегло помисли, че щеше да хване малко тен за пръв път от години. Като наблюдаваше детето, което продължаваше да прави своите сложни жестове, прекъсвани от кратки монологични фрази, сякаш изнасяше урок, Джулия се почувства в покой, упоена от слънцето, забравила за момент напрежението си. Имаше право да купи къщата. Сега, след като беше отминала младостта й, можеше да започне различен живот. За миг и се стори, че русото момиченце я погледна, но то сигурно само беше вдигнало очи, без определено намерение. Несъмнено беше същото момиче, което видя да тича с леки стъпки по улицата; всъщност то не приличаше на Кейт, нямаше копринената и невинно руса, почти бяла коса, но въпреки това нещо в нея и напомняше за Кейт. Странно, не и причиняваше болка да я гледа, напротив — това я изпълваше с радост, чийто произход не разбираше. Като я наблюдаваше, Джулия се чувстваше освободена от всичко, освободена чрез напоено със слънце щастие. От това разстояние чертите на момиченцето изглеждаха фини и аристократични; профилът и беше сърцераздирателно чист. Изглеждаше така сякаш не разказва някаква история, а провежда образователен курс, пленявайки единствено със силата на своята личност.

Тя продължаваше да жестикулира и държеше нещо в дясната си ръка. Именно него гледаха другите деца. Момиченцето избухна в остър смях и някакъв предмет блесна в лявата и ръка. Тя го постави върху това, което държеше, явно някакво зелено каре. Зеленото каре се завъртя за момент във въздуха — от това разстояние изглеждаше като парцал. Едно момиченце от „публиката“ наведе глава и Джулия видя как раменете и се раздвижиха, сякаш обхванати от луд смях. Русото момиченце направи строга забележка и другото вдигна отново глава. Децата се събраха и приближиха като заслепени… Не — помисли Джулия — заслепени не беше точната дума. Струваше и се, че усеща тръпките им докато се приближаваха до момиченцето, явно техен водач.

Тя започна да говори бързо, като подчертаваше с показалец това, което казваше. Всичко приличаше учудващо на урок в класна стая. Тя размаха зеления мек предмет — едно момиченце от слушащите се отдръпна назад. Русото момиче продължаваше да прави нещо с ръце, а другите деца се приближаваха все повече и повече. Джулия изпъна шия, за да види какво прави, но нейните ръце бяха скрити от наведената и напред глава. Едно от най-малките започна да плаче.

Миг по-късно спектакълът (ако това наистина беше спектакъл) завърши. Децата се разпръснаха, някои тичаха и викаха с дива радост. Други се отправиха към купчината пясък и започнаха да хвърлят шепи пясък. Често спираха, за да погледнат към русото момиченце, което обърнало им гръб седеше на същото място. Ровеше пясъка с ръка, сякаш искаше да направи дупка. Поведението й показваше, че знае че е наблюдавана и се надява да е така. Изглеждаше едновременно горда и безразлична. Когато спря да събира на купчинка пясъка, стана бързо и си избърса ръката. Тръсна глава с царствено движение и сърцето на Джулия се сви. Момиченцето се отправи към пътя точно зад нея. Лицето и изразяваше все така внимание и заинтригуваност. Какви сложни роли и ритуали имат децата! — помисли Джулия. Когато стигна до пътеката, момиченцето тръгна към центъра на парка и след няколко стъпки се затича. Бързо набра скорост и изчезна зад група възрастни, развявайки като конски опашки дълги прави коси.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Собрание сочинений в пяти томах (шести книгах) Т. 5. (кн. 1) Переводы зарубежной прозы
Собрание сочинений в пяти томах (шести книгах) Т. 5. (кн. 1) Переводы зарубежной прозы

Том 5 (кн. 1) продолжает знакомить читателя с прозаическими переводами Сергея Николаевича Толстого (1908–1977), прозаика, поэта, драматурга, литературоведа, философа, из которых самым объемным и с художественной точки зрения самым значительным является «Капут» Курцио Малапарте о Второй Мировой войне (целиком публикуется впервые), произведение единственное в своем роде, осмысленное автором в ключе общехристианских ценностей. Это воспоминания писателя, который в качестве итальянского военного корреспондента объехал всю Европу: он оказывался и на Восточном, и на Финском фронтах, его принимали в королевских домах Швеции и Италии, он беседовал с генералитетом рейха в оккупированной Польше, видел еврейские гетто, погромы в Молдавии; он рассказывает о чудотворной иконе Черной Девы в Ченстохове, о доме с привидением в Финляндии и о многих неизвестных читателю исторических фактах. Автор вскрывает сущность фашизма. Несмотря на трагическую, жестокую реальность описываемых событий, перевод нередко воспринимается как стихи в прозе — настолько он изыскан и эстетичен.Эту эстетику дополняют два фрагментарных перевода: из Марселя Пруста «Пленница» и Эдмона де Гонкура «Хокусай» (о выдающемся японском художнике), а третий — первые главы «Цитадели» Антуана де Сент-Экзюпери — идеологически завершает весь связанный цикл переводов зарубежной прозы большого писателя XX века.Том заканчивается составленным С. Н. Толстым уникальным «Словарем неологизмов» — от Тредиаковского до современных ему поэтов, работа над которым велась на протяжении последних лет его жизни, до середины 70-х гг.

Антуан де Сент-Экзюпери , Курцио Малапарте , Марсель Пруст , Сергей Николаевич Толстой , Эдмон Гонкур

Языкознание, иностранные языки / Проза / Классическая проза / Военная документалистика / Словари и Энциклопедии