Един честен човек

Изчакай, докато мине зад лодката. Докато е там, трябва да издрапаш по стълбата, бърз като мълния, защото надникне ли отдолу, ще те спипа като омар в капан.

Лъчът се приближаваше. Стърлинг бе спрял да говори. Стъпките му бяха тихи и уверени. Изриъл не чуваше дори дишането му. Лъчът мина близо до него и едва не го освети, но той се бе снишил и остана скрит в сянката на лодката.

Пръстите го сърбяха, жадни за тежестта на пистолет. Би било толкова лесно. Да изчака чичо му да приклекне, за да надникне под старата лодка, и тогава да забие един куршум в победоносно ухиленото му лице.

Но нямаше пистолет. А Стърлинг имаше.

Лъчът се премести от ляво надясно, към другия край на канала и по-нататък, към най-далечните ъгли на халето. Изриъл напрягаше слух да чуе стъпки.

Ето… или не?

А това не беше ли шум от стъпки?

Той следеше светлината, ослушваше се и накрая се върна при стълбата. Стисна студените метални пречки и бавно се издърпа нагоре. Едно стъпало, две, три. Главата му почти се изравни с пода. Спря се, пое безшумно въздух, задържа го в дробовете си.

Лъчът на фенерчето изцяло бе подминал канала и той знаеше, че Стърлинг е стигнал до задната част на халето, щателно описвайки пълен кръг в затвореното пространство.

Изриъл се измъкна изпод лодката и запълзя по бетонния под.

В славните години на работилницата наоколо имаше много места за криене. Но вече не. Той заобиколи крика и застана от другата му страна, придържайки се към сенките на изгнилата лодка, докато лъчът на фенерчето пробиваше мрака. Само един източник на светлина, само един глас. Това беше единствената добра новина — чичо му бе дошъл сам.

Изриъл огледа помещението, обмисляйки варианти за бягство. Нямаше много. Самотна купчина стари палети, плътно опряна в стената, запълваше единия ъгъл на халето. Не беше идеално прикритие, но най-добро от лошото. Той запълзя натам, а в това време лъчът се прехвърли от канцеларията към халето и отново зашари из него. Стърлинг бе преполовил обиколката си и се връщаше назад. Изриъл се шмугна зад единственото укритие — лист шперплат два на три метра, облегнат на стената. Един от многото, използвани за закриване на избитите прозорци. Някой го бе подпрял небрежно там и бе забравил за него, но тази небрежност му идваше добре дошла сега, защото между стената и дървото имаше място, където да се вмъкне.

— Хайде, Из! — извика Стърлинг и силният му глас отекна в празното помещение с висок таван. — Имам заповед, стари приятелю. Ако искаш да добавим към списъка и съпротива при арест, с радост ще откликна.

Отвън бурята отново набираше сила. Дъждът тропаше като градушка по ламаринения покрив на продълговатото хале.

Лъчът на фенерчето намери листа шперплат, задържа се върху него достатъчно дълго, за да накара космите по врата на Изриъл да се изправят, после се отмести встрани. Светлото петно се фокусира върху лодката над най-доброто скривалище в цялото помещение — канала под нея.

Откъдето Изриъл се беше измъкнал само преди трийсетина секунди.

Той се подаде иззад шперплата и за пръв път видя чичо си. Стърлинг беше застанал пред лодката, повдигната върху криковете, и я оглеждаше внимателно. Фенерчето беше в лявата му ръка, защото в дясната държеше пистолет. Вдигна го и Изриъл видя върху стената на канала червената точка, която го търсеше.

Нима Стърлинг бе дошъл, за да го убие?

Това беше нова идея, но не и невъзможна. Бяха сами тук; чичо му можеше да си съчини каквато поиска история за случилото се.

Единственото оръжие на Изриъл беше джобното му ножче. Той го измъкна от джоба си и опипа с палец тъпия ръб на острието. С това ножче щеше най-много да даде на чичо си повод да го застреля.

Дъждът плющеше толкова силно по ламаринения покрив, че той можеше да направи поне няколко крачки, преди Стърлинг да го чуе. Трудно се улучваше бягаща цел с пистолет. Той се съмняваше, че чичо му прекарва много време на стрелбището. Може би щеше да успее да се добере до вратата и да избяга.

И после?

Под пристана.

Като дете той си бе играл върху забитите в дъното носещи стълбове на пристана, скачайки от един на друг, като си мислеше за разказите на дядо му как някога моряци са се катерили по мачтите на корабите, за да изпъват платната.

Ако можеше да се скрие под пристана, все още имаше шанс. Едно кратко ледено плуване към скалите. Докато Стърлинг беше сам, Изриъл си мислеше, че ще може да избяга във водата.

Стига да се добереше дотам.

Струваше му се недостижима мечта да стигне до пристана, без да отнесе някой куршум, докато не видя как Стърлинг се наведе и се провря под корпуса на лодката, а лъчът на фенерчето се насочи към тавана, което означаваше, че се спуска по стълбата в канала, под нивото на пода.

Действай, заповяда Изриъл на тялото си, което се подчини, но с няколко мига закъснение. Като че ли то се страхуваше повече от куршума, отколкото мозъка му.