Един честен човек

— Добре, така трябва. — После мушна висулката в ръката ѝ. — Но не се отказвай толкова лесно от коза си. Ако се върна, можеш да ми го дадеш. Дотогава обаче не се разделяй с него.

Тя го погледна с изненада… и може би с нови очи.

— Когато вече си в лодката, ще се обадя на Салазар — каза той. — И ще ѝ дам записа. Няма да ѝ кажа закъде пътуваш, но местните скоро ще забележат, че моторницата ми е изчезнала. Дай ѝ газ, изцеди я докрай. Ако стигнеш, си избери закътано място, където да слезеш. После я потопи.

Тя не каза нищо.

— Като се върна, ще нося инструменти — добави той. — Ще ти обясня всичко. Не е толкова лесно да потопиш лодка, особено ако е построена от дядо ми. Но се налага.

Искаше му се да може да си представи мястото, което тя си бе намислила — усамотеността му, морските течения. Но не искаше да я притиска. По-добре да не знаеше. Помисли си колко часа труд е вложил дядо му за направата на тази моторница и после колко часа са прекарали онези момичета, приковани на нея, с баща му на руля, и се надяваше тя да успее да я потопи. Беше построена с любов, усет за красота и надежда, но сега беше прокълната. Нейно право беше да я унищожи. Би било идеално. Твърде идеално, за да се получи.

Жаклин и Лаймън го наблюдаваха неспокойно. Изриъл изпитваше нужда да им каже нещо окуражаващо или поне авторитетно, но не се сети какво.

— Е, до скоро — каза им и се изкачи по каменните стъпала, повдигна капака и влезе в стаята, където трупът на Кори Ранкин лежеше на пода. Той дори не благоволи да го погледне.

Дъждът продължаваше да вали, но вече не е предишната сила. Беше станал студен и ситен като мъгла, навявана от неспирния североизточен вятър. Той прекоси скалите и излезе на брега, където го чакаше лодката на Дар, привързана за изгнилите останки от пристана на Дуейн Пърсел. Навремето Пърсел и бащата на Изриъл бяха приятели по чашка; Пърсел беше един от онези старчоци, които обичаха да седят и да говорят как са били нещата едно време. Но не с чувство за хумор или носталгия, а с омраза. Сякаш минаването на времето беше за него обида и всеки нов ден — поредно оскърбление, а не дар от Бог. Що за живот бе това.

Лодката на Дар запали от първото завъртане на стартера. Морето зад него беше празно. Никакви полицейски катери, никакви хеликоптери на новинарските канали. В тази огромна пустош Изриъл повярва, че никой не го вижда и наистина може да се върне при двамата, които го чакаха в мазето.

Трябваше да го повярва, колкото и да беше налудничаво.

Той включи муфата и пое към Салвейшън Пойнт.

53

Дъждът се носеше на талази и водната повърхност приличаше на кована ламарина. Тъмните облаци висяха неподвижно, презрително безразлични към вятъра. Изриъл се беше затворил на сухо в кабината на моторницата и гледаше втренчено телефона за еднократна употреба в очакване да се появи безценната чертичка за наличието на сигнал. Беше прекосил половината пролив, когато търпението му бе възнаградено.

Салазар не отговори. Той опита отново. Пак се включи гласова поща. Плащаше си за липсата на доверие. За егоизма. Беше захвърлил телефона ѝ, докато чертаеше планове за собственото си спасение. Тя не знаеше новия му номер и нямаше да отговори. Така му се падаше.

Опита още веднъж, като си мислеше, че ще се наложи да остави съобщение. Но този път Салазар отговори.

— Да? — Гласът ѝ звучеше глухо и недоверчиво, но той никога преди не се бе чувствал толкова щастлив да го чуе.

— Изриъл е.

— Откъде се обаждаш? — попита тя, моментално застанала нащрек.

— От водата.

— Чий е този телефон? Звънях ти на онзи, който ти дадох.

— Мой е. — Не му се обясняваше, затова само каза: — Реших да си взема резервен за всеки случай.

— За в случай че не ми вярваш.

Той остави на вятъра да ѝ отговори.

Минаха няколко секунди, преди Салазар да каже:

— Е, добре. Но аз не съм ти най-голямата грижа.

— Знам. Съжалявам. Това, от което имам нужда…

— Чакай малко, по дяволите, остави ме да довърша, това е адски важно.

Той изобщо не се бе сетил, че може и тя да има новини.

— Издадена е заповед за ареста ти — каза тя. — Прочетох клетвената декларация за законово основание, подписана от чичо ти.

Той отпусна газта и остави лодката да се носи по вълните между Салвейшън Пойнт пред него и Литъл Херинг зад гърба му.

— И какво е основанието? Да не ми е подхвърлил нещо?

— Не. Не е било нужно, защото ти сам си му дал всички основания, когато си се сбил с онези типове пред къщата ти. Стърлинг е притиснал Озгуд и сега той твърди, че си го нападнал. Полицията разполага с показания на трима свидетели. Не се споменава нищо за разследване на убийствата. Което е умно. Стърлинг знае, че това само би забавило нещата. Ето защо пробутва единствено физическо нападение и побой. Чиста работа.

— Оз ми устрои засада с още двама и аз…