Един честен човек

Вдигни поглед, бе казал тонът му, дай да ти видя очите. Изриъл познаваше този тон от десетки сбивания, които бе преживял в затвора, и от стотици, на които бе станал свидетел; това беше тон, който нареждаше: Погледни ме, защото говорещият не иска да се огледаш наоколо и да си дадеш сметка, че опасността всъщност идва от другаде, че някакви хора се приближават да те ударят в гръб. Винаги изпращаха някого за отвличане на вниманието, докато страхливците се скупчваха зад гърба ти.

Той наклони шапката си на една страна и затърси. Откри металния блясък, после с нокът изчовърка тънкия чип изпод страничната обшивка. Беше не по-голям от десетцентова монета, плосък и почти безтегловен, с лепкаво покритие от едната страна.

Бръмбар, чип за проследяване? И двете? По дяволите, колко беше малък! Впечатляващо наистина.

Върна чипа под хастара на шапката си, влезе вътре, постави я върху кухненската маса, съблече дрехите си и ги прегледа. Не откри нищо върху ризата и джинсите си. Но това с шапката беше майсторско изпълнение, нямаше две мнения по въпроса. После си спомни как Карузо провери ботушите му, като бръкна с пръсти в тях, сякаш търсеше подслушвателно устройство или нож.

Намери още един чип, залепен за подплатата на единия му ботуш. Беше тънък като станиол.

На никого не бива да имаш доверие, Пайк, беше му казал Карузо. Но с мен имаш повече шанс, отколкото с останалите.

Колко успокоително.

Четвърта част

Мозъчна болка

40

Когато Лаймън се върна от Салвейшън Пойнт с покупките, завари Секира все така седнала на канапето.

— Донесох — каза шепнешком той, докато наместваше листа шперплат върху касата на вратата. — Истински лекарства, антибиотик.

Когато ѝ показа оранжевото флаконче с таблетките, тя го погледна неуверено, едва ли не недоверчиво. Взе го от ръката му и го огледа, сякаш беше пълно с лоши спомени. Раздруса го, отвори капачката и надникна вътре.

— На кого са? — попита тя.

— На Дар — отвърна Лаймън; по неразбиращото ѝ изражение се сети, че името не ѝ говори нищо, и добави: — Тя държи бакалията на острова. Добър човек е, истински добър.

А днес той бе излъгал Дар, гледайки я в очите.

Остави торбата на масата, извади различните шишенца и превръзки и подреди всичко срещу Секира. Тъмните ѝ очи регистрираха появяването на всеки предмет. Когато той сложи на масата и рестото, тя бутна банкнотите обратно към него.

— Задръж ги.

— Не, това не са мои пари — каза сопнато Лаймън; тонът му не остана незабелязан.

— Можеш да ги задържиш — каза тя. — Те не ме интересуват. — Потупа възглавницата на канапето, под която бяха скрити останалите банкноти, някои от тях слепени една с друга от засъхнала кръв. — Тези също.

— Не ги искам! — Той се дръпна назад, пъхна ръце в джобовете си и закрачи нервно из стаята. Краката му бяха подгизнали, любимите му маратонки „Саломон“ жвакаха, а той не спираше да си мисли как ли биха се развили нещата, ако се бе забавил още малко. Може би все пак щеше да успее да прегази, но щеше да е трудно и рисковано, особено с торбата в ръце. Ако ли пък приливът се вдигнеше още малко, щеше да остане на острова и или да се моли на някого да го откара с лодката си, или да изчака завръщането на баща си и неизбежния бой след това.

А можеше и някоя вълна да го отнесе от скалите и морето да го погълне — едно изгубено дете, обречено на забрава, сякаш никога не е съществувало.

И защо? Заради нея? Та той дори не я познаваше. Може би наистина беше убийца. Укриваше се, а имаше и адски много скрити пари. Това не беше нещо, което вършеха порядъчните хора. Зад него Секира се размърда на канапето и се залови да почиства стъпалото си мълчаливо и методично.

Чу гласа ѝ:

— Благодаря ти, Лай-мен.

— Лаймън — излая той, спуснал ръце до хълбоците си със стиснати юмруци. — Името ми е Лаймън, не Лай-мен, но ти ме превърна в лъжец. Лъжа всички и винаги, понеже отказваш да ми кажеш истината. Бяха убити хора, една жена се е удавила, видях лицето ѝ, трупа ѝ, а ти знаеш какво се е случило, но не искаш да ми обясниш.

Той не бе имал намерение да каже нищо от това, още по-малко да го извика, но към края на тирадата си почти крещеше, мускулите на тялото му бяха стегнати, всичко в него трепереше — от стиснатите юмруци до шията, а очите му се бяха напълнили със сълзи. Мразеше сълзите и ги изтри с юмрук.

Секира каза:

— Удавена.

Само тази едничка дума.

— Да! Видях я, трябваше да погледна лицето ѝ, беше ужасно. Но останалите хора са били убити, наоколо гъмжи от полиция, а аз ги излъгах, лъгах всички наред, баща ми ме преби, защото се опитвах да му попреча да те открие, отидох за лекарства и наговорих още лъжи, а ти отказваш да ми кажеш дори тъпото си име, по дяволите! Можех сериозно да загазя, можеше да ме арестуват, а ти… ти да умреш!

— Ти си видял жената?

— Само това ли те интересува?

— Кажи ми за нея. Веднага!

Настойчивостта ѝ го ужаси.