Единствена любов

Тор поспря, опря ръце в парапета и се загледа надолу към мозайката във фоайето, където бе изобразено цъфтящо ябълково дърво. Докато наблюдаваше догените, лъскащи клоните и ствола, той реши, че на моменти животът умее да бъде справедлив и честен. Наистина беше така. И заради това успя да събере нужните му сили за онова, което се канеше да стори.

След като слезе по главното стълбище на бегом, той помаха на догените, докато отскачаше от пътя им, и после се втурна навън. В двора пое дълбоко въздух и се стегна. Имаше два часа до церемонията, което беше добре. Не беше сигурен колко време щеше да му е нужно.

Затвори очи и се дематериализира, за да приеме форма на терасата на дома си, къщата, в която той и любимата му бяха живели цели петдесет години.

Когато вдигна клепачи, не погледна към къщата. Вместо това вдигна глава и заоглежда нощното небе над покрива. Звездите се виждаха непомрачени от блясъка на луната, която все още не се беше издигнала достатъчно високо.

Къде ли бяха неговите мъртви, почуди се той. Кои сред многобройните миниатюрни светлинки бяха душите на онези, които бе изгубил? Къде ли бяха неговата шелан и детето им? Къде беше Дариъс? Къде бяха всички онези повалени по тежкия път, по който крачеха собствените му ботуши и оттеглили се във вечността на Небитието?

Дали наблюдаваха какво се случва тук долу? Дали виждаха добрите и лошите дела? Липсваха ли им онези, които бяха останали след тях? Знаеха ли колко липсват на близките си те самите?

Тор бавно сведе глава и си наложи да се стегне. Но болката беше нетърпима, дори само от гледката на мястото. Символиката беше недвусмислена — огромна дупка във фасадата на къщата му. От стъклената плъзгаща се врата на някогашната стая на Джон беше останала само рамката.

Подухна лек ветрец и завесите в стаята се развяха леко.

Беше толкова очевидно. Самият той приличаше на къщата. След загубата на Уелси, у него беше останала една празна дупка. Все още му беше трудно дори мислено да назове името й. А камо ли да го произнесе.

Встрани от къщата бяха струпани шперплатови плоскости, както и кутия с пирони и чук. Фриц ги беше донесъл веднага след като Тор беше разбрал за станалото, но той бе наредил на догена да не поправя нищо.

Тор сам ремонтираше къщата си. Винаги.

Тръгна към къщата, а подметките на ботушите му стъпваха върху парчетата стъкло, осеяли плочите на терасата, и шумът го съпровождаше, докато не стигна до прага. Извади ключодържател от джоба си, насочи го към къщата и натисна бутона на алармата. Чу се далечно бипкане, което означаваше, че охранителната система е регистрирала сигнала и се беше изключила.

Вече можеше да влезе. Детекторите за движение бяха дезактивирани и той можеше да отвори всяка врата или прозорец в къщата.

Вече можеше да влезе вътре.

Да.

Вместо да прекрачи прага, той отиде до шперплатовите плоскости, взе една от тях и я занесе до счупената врата. Опря я на стената и се върна за пироните и чука.

Отне му около половин час да покрие дупката и когато се отдръпна, за да прецени работата си, реши, че изглежда ужасно. Останалата част от къщата имаше безупречен вид въпреки факта, че в нея не бе живял никой от убийството на Уелси насам. Всичко беше здраво залостено и някогашните членове на персонала бяха така добри да се грижат за градината и да проветряват къщата веднъж месечно, макар да се бяха преместили да служат на друго семейство извън града. Интересно, че когато се беше върнал към живота и се беше опитал да им плати за онова, което вършеха тук, те бяха отказали категорично. Бяха му върнали парите, придружени с любезна бележка.

Явно всеки скърбеше по свой собствен начин.

Тор постави чука и останалите пирони върху неизползвания шперплати обиколи къщата. От време навреме надничаше през прозорците. Всички завеси бяха спуснати, но независимо от това погледът му успяваше да проникне през плата, за да зърне призраците, живеещи между стените.

Видя себе си, седнал до кухненската маса, а Уелси готвеше изправена пред печката. Двамата имаха разправия заради това, че предишната нощ беше оставил оръжията си неприбрани. Отново. Боже, винаги го беше възбуждала, когато му триеше сол на главата.

Когато стигна до дневната, си спомни как я бе грабвал в обятията си и я бе карал да танцува с него, докато той тананикаше валсова мелодия в ухото й. Тя му беше подхождала толкова много. Тялото й беше създадено за него, както и неговото — за нея.

Когато стигна до входната врата... си припомни как се беше прибирал с цветя. На всяка годишнина. Любими й бяха белите рози.

Стигна до алеята и се обърна с лице към гаражите, съсредоточи вниманието си върху клетката отляво, по-близката до къщата.

Същата, от която Уелси беше излязла със своя рейндж роувър онзи последен път. След нападението срещу нея братята бяха взели джипа и се бяха отървали от него. Тор дори не беше поискал да научи какво се беше случило с него. Никога не беше питал. И никога не би го направил.

Ароматът на парфюма и кръвта й бяха нещо, което не би могъл да понесе дори хипотетично.