Гай-джин

— Ами, ъъ, пълзи слух за Тайпинското въстание, че повече от десет милиона селяни били убити или измрели от глад през изминалите няколко години. Но в Пекин е спокойно, разбира се, опожаряването и разграбването на Летния дворец от британските и френските сили преди две години, което лорд Елгин заповяда като репресивна мярка, също е дало на манджурците урок; скоро няма да го забравят. Никога повече няма да убият британец с лека ръка. Сър Уилям няма ли да заповяда и тук същото? Репресивни мерки?

— Ако знаехме кого да репресираме, щяхме вече да сме го направили. Но, уви! Не можем да обстрелваме Йедо само заради неколцина неизвестни убийци…

Прекъснаха го ядосани гласове, сержантът англичанин се караше с гърлено говорещите японци. После един самурай рязко отвори вратата, а зад него други двама заплашваха сержанта с полуизвадените си от ножниците мечове; двама гвардейци с насочени пушки стояха в коридора. Четвъртият самурай, малко по-възрастен мъж, пристъпи в стаята. Тайърър се подпря на стената вкаменен, преживявайки отново смъртта на Кентърбъри.

— Кинджиру! — изрева Бабкот и всички замръзнаха. За момент изглеждаше, че по-възрастният самурай ще побеснее ей сега, ще измъкне меча си и ще ги нападне. Ала Бабкот се завъртя и застана с лице към тях със скалпела в едрия си юмрук, с кръв по ръцете и престилката, огромен и зъл. — Кинджиру!

 — заповяда той отново, после посочи със скалпела. — Излезте! Дете… Дете… Додзо! — Той се взря в тях, обърна им гръб и продължи да зашива и да попива. — Сержант, покажете им приемната учтиво!

— Да, господине. — Сержантът махна с ръка на самураите, които разговаряха ядосано помежду си. — Додзо — измърмори той. — Хайде, шибани кучи синове — повика ги и с ръка. По-възрастният самурай заповеднически махна на другите и излезе с тежки стъпки. Останалите тутакси се поклониха и го последваха.

Бабкот непохватно избърса насъбралата се пот във вдлъбнатинката на брадичката си с опакото на ръката си, после продължи работата. Главата, шията и гърбът го боляха.

— Кинджиру означава „Забранено е“ — рече, като се преструваше на спокоен, макар че сърцето му биеше силно, както винаги, когато самураите бяха наблизо с извадени или дори полуизвадени мечове, а той нямаше подръка заредени и готови пистолет или пушка. Твърде често беше установявал последствията от мечовете им както върху европейците, така и върху техните собствени сънародници: битки и самурайски междуособици бяха нещо обикновено в и около Йокохама, Канагава и околните села. Додзо

означава „моля“; дете — „излезте“. Много е важно да се използва моля и благодаря при японците. „Благодаря“ е домо. Използвайте го дори когато крещите — той погледна Тайърър, който все още стоеше облегнат на стената и трепереше. — Има уиски в шкафа.

— Аз съм… всичко е наред.

— Не сте, все още сте в шок. Пийнете си повечко от уискито. Сръбнете си. Щом свърша, ще ви дам нещо, което да спре гаденето. Не трябва да се безпокоите! Разбрахте ли!

Тайърър кимна. Сълзи потекоха по лицето му, той не можеше да ги спре и усети, че му е трудно да върви.

— Какво… какво ми… става? — ахна той.

— Просто шок. Не се безпокойте. Ще мине. Нормално е по време на война, а ние тук сме във война. Ще свърша скоро. После ще се оправим с онези негодници.

— Как… как ще го направите?

— Не зная. — Гласът на лекаря прозвуча остро, докато за пореден път почистваше раната с нов квадратен тампон от намаляващата купчина — още много шиене го чакаше. — Както обикновено, предполагам, само ще ръкомахам и ще им кажа, че нашият посланик ще им даде да разберат, и ще се опитам да разбера кой ви е нападнал. Те, разбира се, ще отричат, че знаят каквото и да било; и вероятно е така — сякаш никога нищо не знаят. Те не приличат на другите хора, с които съм се сблъсквал. Не зная дали са просто глупави или умни и потайни до гениалност. Изглежда, няма да проникнем в тяхното общество — нито ние, нито нашите китайци, — нямаме никакви съюзници сред тях, не можем дори да подкупим някого от местните, който да ни помага, не можем да говорим с тях направо. Всички сме толкова безпомощни. По-добре ли се чувствате?

Тайърър бе пийнал малко уиски. Преди това бе изтрил сълзите си, дълбоко засрамен, изплакнал си бе устата и бе намокрил главата си с вода.

— Не още… но благодаря. Наред съм. Ами Струан?

Бабкот помълча и рече:

— Не зная. Човек никога не знае. — Сърцето му се сви при шума на нови стъпки, Тайърър пребледня. Почукване. Вратата се отвори веднага.

— Боже Господи — ахна Джейми Макфей, цялото му внимание се съсредоточи в кървавата маса и огромната рана в хълбока на Струан. — Ще се оправи ли?

— Здравей, Джейми — отвърна Бабкот. — Чу ли за…

— Да, току-що идваме от Токайдо по дирите на г-н Струан. Почти бяхме изгубили надежда. Дмитрий е отвън. Вие наред ли сте, г-н Тайърър? Негодниците са насекли горкия Кентърбъри на дузина парчета и са оставили късовете на гарваните… — Тайърър отново залитна към мивката, Макфей пристъпваше притеснен към вратата. — За Бога, Джордж, г-н Струан ще се оправи ли?