Гай-джин

— Не зная — избухна Бабкот, неговото вечно безсилие пред незнанието се превърна в гняв, той не разбираше защо някои пациенти оживяват, а други не, защо някои рани загнояват, а други зарастват. — Загубил е много кръв, закърпих едно срязано черво, три разкъсвания, остават още три вени и два мускула и да затворя раната, а само Господ знае колко мръсотия от въздуха е проникнала в раната, за да я инфектира, и дали това ще предизвика зараза или гангрена. Не зная! Не зная, дявол да го вземе! Сега се махни, по дяволите, оттук и се оправи с онези четирима негодници Бакуфу, и разбери кой е направил касапницата, за Бога!

— Да, разбира се, извинявай, Джордж — рече Макфей сам на себе си с тревога и смаян от несдържаността на Бабкот, който обикновено оставаше невъзмутим. — Ще се опитаме… Дмитрий е с мен… Все пак научихме кой го е направил, доверихме се на един китайски съдържател на магазин в селото. Дяволски е странно, всички самураи са били от Сацума и…

— Къде, по дяволите, е тая Сацума?

— Китаецът каза, че било кралство на южния остров до Нагасаки, на шестстотин или седемстотин мили оттук и…

— Какво, по дяволите, търсят тук, а?

— Той не знаеше, но се закле, че ще нощуват в Ходогая — Филип, това е крайпътна спирка на Токайдо на не повече от десет мили оттук — и техният крал е с тях.

3.

Санджиро, господарят на Сацума, с пронизващи и безмилостни очи, едър, брадат мъж на четирийсет и две, с драгоценни мечове, със синя мантия от най-фина коприна, погледна най-доверения си съветник.

— Добро или лошо беше нападението?

— Добро, господарю — отговори приглушено Кацумата, защото знаеше, че навсякъде е пълно с шпиони. Двамата мъже бяха сами, коленичили един срещу друг, в най-хубавото помещение на кръчмата в Ходогая, крайпътна спирка на Токайдо, на не повече от две мили навътре в сушата на колонията.

— Защо? — От шест века прадедите на Санджиро управляваха Сацума, най-богатото и най-мощно феодално владение в цяла Япония, като се изключат именията на омразните му врагове, рода Торанага, и ревностно бяха бранили независимостта му.

— Това ще създаде напрежение между шогуната и гай-джин — заяви Кацумата. Той беше слаб, корав като стомана мъж, изкусен фехтовач и най-прочутият от всички сенсеи — учители — по бойни изкуства в провинция Сацума. — Колкото повече се карат тези кучета, толкова по-скоро ще се сблъскат, а колкото по-скоро се сблъскат, толкова по-добре: това ще ни помогне най-после да съборим рода Торанага и техните марионетки, ще ти позволи да обявиш нов шогунат, нови власти на шогуна, като Сацума ще господства над тях, а ти самият ще станеш един нов роджу. — Роджу беше другото название на Съвета на петимата старейшини, който управляваше в името на шогуна.

„Един от роджу

! Защо само един — помисли си наум Санджиро. — Защо не главен министър, защо не шогун — произходът ми го позволява. На шогуните от рода Торанага им стигат два и половина века. Нобусада, четиринайсетият, май ще е последният — в името на баща ми, ще бъде последният!“

Този шогунат беше основан от военния диктатор Торанага през 1603 след спечелването на битката при Секигахара, където неговите войски взеха 40 600 вражески глави. Със Секигахара той елиминира цялата действаща опозиция и за първи път в историята покори Нипон, Земята на боговете, както японците наричаха своята страна, и я подчини на единно управление.

Този блестящ генерал и администратор веднага завзе цялата светска власт и с благодарност прие от безсилния Император титлата шогун, най-висшия ранг за един смъртен, което го утвърди законно като диктатор. Той бързо направи своя шогунат наследствен, веднага постанови, че в бъдеще всички светски дела ще са от компетенцията на шогуна, всички духовни — на Императора.

През последните осем века Императорът, Син на небето, и неговият двор живееха изолирано в оградения със зидове императорски дворец в Киото. Само веднъж в годината той напускаше двореца, за да посети светилището на Идзу, но дори тогава оставаше скрит за всички очи, лицето му никога не се виждаше на обществено място. Оставаше скрит за всички и вътре зад зидовете, освен за най-близките от семейството си, благодарение на ревностни наследствени чиновници и древни мистични протоколи.

Така военният диктатор се разпореждаше в „Дворцовите порти“ и решаваше кой да влиза и кой да излиза през тях и де факто властваше и над Императора, и над неговото благоволение, а по този начин — над неговото влияние и власт. И макар всички японци непоклатимо да вярваха в императорската божественост, да го приемаха за Син на небето и за пряк потомък на богинята на Слънцето и да считаха, че неговото родословие не е прекъсвано, откак свят светува, според историческите обичаи Императорът и неговият двор не държаха никакви армии и нямаха никакви доходи, освен отпусканите годишно от военния диктатор в неговите „Порти“, колкото на последния му скимнеше.