Читаем Гай-джин полностью

Шорин остана неподвижен, маската върху лицето му сега покриваше практически и очите; затаи дъх. Войникът почти го блъсна пътьом, после продължи, спря за момент на няколко крачки, провери пак и отново продължи и Шорин тихичко пое въздух. Усещаше потта по гърба си, но знаеше, че сега е в безопасност и че след няколко мига ще се озове зад оградата.

От своето място сержант Тауъри можеше да наблюдава и двамата войници. Държеше заредена пушка в ръцете си, но бе неуверен като тях, тъй като не искаше да вдига фалшива тревога. Нощта беше чудесна, с лек ветрец и ясна лунна светлина. „Като нищо можеш да вземеш сенките за врагове в това скапано място — помисли си Тайъри. — Господи, иска ми се да сме си в добрия стар Лондон.“

— Добър вечер, сержант Тауъри, какво става?

— Добър вечер — поздрави учтиво Тауъри. Беше драгунският офицер Палидар. Тауъри обясни за подозренията на войника. — Може да е било сянка, но по-добре да се презастраховаме, та после да не се тюхкаме.

— Тогава вземете допълнително хора, за да сме сигурни, че…

В този момент младият войник, който се намираше най-близо до скривалището, застана нащрек с насочен мускет.

— Сержант — извика той, развълнуван и ужасен. — Копелето е тук!

Шорин се втурна в атака с високо вдигнат дълъг меч, но обученият войник се оказа по-бърз и байонетът изкусно задържа нападателя, докато другите притичаха. Палидар измъкна револвера си. Шорин отново се засили, но дългата пушка и байонетът го препънаха, той обаче се изплъзна, изпълзя извън досега на байонета и хукна през листака към стената. Младият войник се втурна подире му.

— Внимаваааай! — изкрещя Тауъри, напълно овладял гласа си, когато младежът се блъсна в шубрака, обзет от желанието да убива. Но войникът не чу предупреждението, навлезе между листата и загина; късият меч потъна дълбоко в гърдите му. Шорин го измъкна, съвсем сигурен, че вече няма как да избяга — останалите бяха по петите му.

— Наму Амида-Буцу

 — В името на Буда-Амида, — изпъшка той и надвивайки собствения си страх, предаде духа си на Буда; изкрещя: — Соно-джой! — не за да предупреди Ори, а за да изрече последната си дума. После с отчаяна сила заби ножа в гърлото си.

Ори видя почти всичко без края. В момента, когато войникът извика и нападна, той се втурна презглава към нея, като очакваше тя да се сепне и събуди, но за негово учудване девойката не бе помръднала, нито пък дишането й се беше учестило, така че постоя над леглото с разтреперани колене, чакаше я да си отвори очите, да види него и ножа му, преди да го забие в тялото й. После чу предсмъртния „соно-джой“ и разбра, че с Шорин е свършено; последва друг шум. Но тя все още не помръдваше. Зъбите му се оголиха, задушаваше се. Изведнъж усети, че не може повече да издържа на напрежението, разтърси я ядно с ранената си ръка, без да усеща болката, опря ножа в гърлото й, готов да заглуши писъка.

Девойката все още не помръдваше.

Всичко му изглеждаше като насън — сякаш се виждаше отстрани как я разтърсва отново и пак нищо, после си спомни, че лекарят й бе дал да пие нещо, и си помисли: „Един от онези опиати, новите опиати, за които Хирага ни разказа“ — и зяпна, като се опитваше да проумее това откритие. За да се увери, разтърси я отново, ала тя само промърмори нещо и се зарови по-дълбоко във възглавницата.

Ори се върна до прозореца. Мъжете пренасяха тялото на войника на алеята. После ги видя да изтеглят Шорин на открито за единия крак като труп на животно. Телата останаха да лежат едно до друго, и двете странно еднакви в смъртта. Надойдоха още мъже и той чу викове откъм прозорците. Над тялото на Шорин се надвеси офицер. Един от войниците разкъса черната маска, която покриваше главата и лицето му. Очите на Шорин бяха все още отворени, чертите му изкривени, дръжката на ножа стърчеше. Чуха се нови гласове и надойдоха и други мъже.

Усети раздвижване в къщата и в коридора. Напрежението му нарасна. За десети път провери дали вратата е добре залостена и дали не може да се отвори отвън, после се скри зад балдахина на леглото, достатъчно близо, за да я достигне, каквото и да се случеше.

Стъпки и почукване на вратата. Лъч светлина от петролна лампа или светилник се промуши под процепа. Почука се по-настойчиво и гласовете станаха по-силни. Ножът му бе приготвен.

— Госпожице, добре ли сте? — Беше Бабкот.

— Госпожице! — извика Марлоу. — Отворете вратата! — Пак се заудря още по-силно.

— Това е от моето приспивателно, капитане. Тя беше много разстроена, горкичката, и се нуждаеше от сън. Съмнявам се, че ще се събуди.

— Ако не се събуди, ще разбия проклетата врата, за да съм спокоен. Нейните капаци са отворени, за Бога!

Чукането премина в думкане на юмруци. Анжелик поотвори премрежено очи.

— Qu’est-ce qui se passe? Какво става? — измърмори тя по-скоро сънена, отколкото будна.

— Добре ли сте?

— Mais oui, bien sur… Pourquoi? Qu’y a-t-il?17

Перейти на страницу:

Похожие книги

Аквитанская львица
Аквитанская львица

Новый исторический роман Дмитрия Агалакова посвящен самой известной и блистательной королеве западноевропейского Средневековья — Алиеноре Аквитанской. Вся жизнь этой королевы — одно большое приключение. Благодаря пылкому нраву и двум замужествам она умудрилась дать наследников и французской, и английской короне. Ее сыном был легендарный король Англии Ричард Львиное Сердце, а правнуком — самый почитаемый король Франции, Людовик Святой.Роман охватывает ранний и самый яркий период жизни Алиеноры, когда она была женой короля Франции Людовика Седьмого. Именно этой супружеской паре принадлежит инициатива Второго крестового похода, в котором Алиенора принимала участие вместе с мужем. Политические авантюры, посещение крестоносцами столицы мира Константинополя, поход в Святую землю за Гробом Господним, битвы с сарацинами и самый скандальный любовный роман, взволновавший Средневековье, раскроют для читателя образ «аквитанской львицы» на фоне великих событий XII века, разворачивающихся на обширной территории от Англии до Палестины.

Дмитрий Валентинович Агалаков

Проза / Историческая проза