Гай-джин

„Трудно ще избягам оттук, без да ме видят. Ако войниците не се махнат, ще се наложи да избягам през вратата.

Това означава да я оставя отворена. По-добре да мина през прозореца, при положение че изобщо успея.“

Проточи внимателно шия и видя малкия перваз на стената; спускаше се под другия прозорец, а после завиваше към оттатъшната страна — това беше ъглова стая. Вълнението му нарасна. „Скоро облаците ще скрият луната. Тогава ще избягам. Ще избягам! Соно-джой! А сега дойде и нейният ред.“

Без да вдига шум, той нагласи резето така, че капаците да останат леко отворени, после се върна до леглото.

Дългият му меч беше още в ножницата и той го извади да му е подръка върху смачканата бяла копринена завивка. „Бяло — помисли си Ори. — Бели чаршафи, бяла плът, бялото е цветът на смъртта. Подходящо. Идеално за писане. Какво да напиша? Името си?“

Без да бърза, издърпа чаршафа от нея. Нощницата беше нещо непознато, чуждо, скроено да скрива всичко и нищо. Крайниците и гърдите й бяха толкова големи, не като на няколкото момичета, с които бе споделил леглото си, краката й бяха дълги и стройни, без елегантната извивка, която беше свикнал да вижда у жените от дългогодишното присядане на колене. И пак този неин парфюм. Докато очите му я изучаваха, усети, че се възбужда.

С предишните бе ставало много по-различно. Почти без вълнение. С много закачки и умел професионализъм. На бърза ръка и обикновено замаян от саке, за да не забелязва възрастта им. Сега времето беше неограничено. Тя беше млада и от друг свят. Болката му се засили. И пулсирането.

Капаците изскърцаха от вятъра, но вече не очакваше никаква опасност оттам, нито пък от къщата. Всичко беше тихо. Девойката лежеше на една страна. Умело, леко побутване, и още едно, и тя послушно се обърна по гръб, с глава, удобно извърната на една страна, с разпилени буйни коси. Въздишка, дълбоко сгушена в прегръдката на дюшека. С малко златно кръстче на шията.

Наведе се над нея и подпъхна върха на острия си като бръснач къс меч под фината дантела около шията, повдигна я леко и намести острието под изпънатата дреха. Платът поддаде охотно и се свлече в краката й. Ори не беше виждал толкова разголена жена. Нито толкова стегната. Туптенето се засили, беше някак съвсем ново и необичайно. Мъничкият кръст проблясваше. Неволно ръката й помръдна едва-едва, плъзна се между краката й и спокойно остана да лежи там. Той я отмести, после раздалечи двата глезена. Ласкаво.

6.

Тя се събуди точно преди зазоряване. Ала не съвсем.

Опиатът още я държеше, сънищата все още я изпълваха, странни, страстни сънища, еротични и смазващи, чудесни и нараняващи, чувствени и ужасни, непреживявани никога преди, никога толкова напрегнати. През полуоткрехнатите капаци видя на изток кървавочервения хоризонт, необичайни еротични образования от облаци по него, които сякаш съответстваха на картините във въображението й. Когато се помести, за да ги види по-добре, усети лека болка в слабините, но не й обърна внимание, вместо това прикова поглед върху небесните картини и остави мисълта си да се понесе обратно в сънищата; те я притегляха непреодолимо. И вече съвсем на прага на съня осъзна, че е гола. С безразличие загърна нощницата си, придърпа чаршафа. И заспа.

Ори стоеше до леглото. Той току-що бе напуснал топлината й. Дрехите му на нинджа лежаха на пода. И препаската му. За момент обърна глава към леглото, разглеждаше я за последен път. „Толкова е тъжно — помисли си младежът, — последният път е толкова тъжен.“ После грабна късия си меч и го прибра в ножницата.

Филип Тайърър отвори очи в стаята на долния етаж. Всичко му беше непознато; малко по-късно осъзна, че все още е в храма в Канагава, че вчерашният ден беше ужасен, операцията чудовищна, а неговата роля — жалка. „Бабкот каза, че съм в шок — измърмори той, устата му беше пресъхнала и с лош вкус. — Господи, нима това ме извинява?“

Капаците в стаята му бяха открехнати от вятъра и скърцаха. Виждаше зората. „Червено небе на съмване, да му мислят орачите. Буря ли ще има?“ — зачуди се, после седна в походното легло и провери превръзката на ръката си. Беше чиста, без прясна кръв по нея. Изпита огромно облекчение въпреки туптенето в главата си и владеещото го леко раздразнение; чувстваше се отново здрав. „О, Господи, ще ми се да се бях държал по-мъжки. — Направи усилие да си спомни резултата от операцията, но всичко му се губеше. — Зная, че плаках. Не беше точно плач, сълзите ми сами течаха.“

С усилие отпъди мрачните мисли. Стана от леглото и отвори широко капаците, държеше се здраво на краката си и беше гладен. Наблизо имаше кана с вода, плисна малко на лицето си, изплакна устата си и изплю водата в градинския шубрак. Отпи глътка и се почувства по-добре. Градината беше пуста, миришеше на гниещи зеленчуци и нисък прилив. От мястото му се виждаше част от стените около храма и градината, нищо повече. През една пролука между дърветата зърна караулното и двама войници.