Читаем Гай-джин полностью

Питието! О, Боже, била съм упоена! Щом Бабкот си служи с тези опиати, напълно е възможно, сигурно съм била безпомощна, но какво от това. Станалото — станало! Ами ако забременея!“

Отново изпадна в паника. Сълзите потекоха по страните й и едва не изкрещя:

„Спри!“ — измърмори Анжелик, опитвайки се (пряко сили — тия две думи са част от текста, ама не знам какъв смисъл би имало, ако се сложат и те) да се овладее. „Спри! Нито звук, шт! Сама си, никой не може да ти помогне, само ти, мисли! Какво ще правиш? Мисли! — Пое си дълбоко дъх, сърцето я стягаше, опита се да сложи в ред разстроения си разум. — Кой ли е той?“

Резето си беше на мястото, така че не би могъл да влезе през вратата. „Чакай малко, спомням си смътно… Или съм сънувала преди… май си спомням, че отворих вратата на… на Бабкот и на Марлоу… После пак я залостих. Да, точно така. Май така беше. Той нали говори френски… Да, но лошо, после те излязоха и аз залостих вратата, сигурна съм. Но защо са ми чукали посред нощ?“

Тя ровеше ли, ровеше в мислите си, но не можеше да намери отговор, не беше съвсем сигурна какво е станало, нощните видения й се изплъзваха. Или поне част от тях.

„Съсредоточи се! Ако не е влязъл през вратата, значи е минал през прозореца.“ Анжелик се повъртя наоколо и видя резето да лежи на пода под прозореца.

„Така, който и да е бил, влязъл е през прозореца. Кой ли? Марлоу, оня Палидар или самият добричък доктор, нали до един ме желаят. Кой знаеше, че съм упоена? Бабкот. Може да е казал на другите, но едва ли някой от тях би се осмелил да извърши такъв грях, едва ли би се осмелил да се покатери от градината, та нали щях да се развикам до Бога…“

Всичко в нея се разкрещя: „Внимавай! Цялото ти бъдеще зависи от предпазливостта и разума ти. Внимавай. Сигурна ли си, че въобще се е случило? Ами сънищата? Може… Няма да мисля за тях сега, но само лекарят е знаел със сигурност и значи трябва да е Бабкот. Чакай… Може, може да си разкъсала тъничката ципа насън, докато си се мятала в кошмари, нали? Случвало се е на някои момичета. Да, но са си останали девствени, ами тази слуз.

Спомни си за Жанет в манастира, горкичката глуповата Жанет, която се влюби в един от търговците и му се отдаде, и после развълнувано ни разказа всички подробности. Тя не забременя, но я разкриха и я изключиха завинаги, а по-късно научихме, че се е оженила за селски месар, за единствения мъж, който я поискал.

Не съм се отдавала никому, но това няма да ми помогне. Всеки лекар ще го потвърди, ала и това няма да ми помогне, мисълта да допусна Бабкот или който и да било лекар до себе си ме изпълва с ужас, пък и Бабкот ще научи тайната ми. Мога ли да му се доверя? Ако се разчуе… трябва да го пазя в тайна! Но как… как… ами после?

Ще си отговоря по-късно. Първо да видя кой е бил мръсникът. Не, най-напред да се почистя от тая нечестивост и после ще му мисля. Разсъждавай трезво.“

С погнуса смъкна нощницата и я захвърли, после се изми внимателно и старателно, като се опитваше да си припомни всичко за предпазните мерки, които Жанет, бе приложила успешно. После си облече халата и се среса. Почисти зъбите си със специалния прах. Едва тогава се погледна в огледалото. Много внимателно разгледа лицето си. Никаква промяна. Разхлаби халата си. Същото се отнасяше за краката и гърдите й — само зърната бяха леко зачервени. Отново се взря изпитателно в огледалото.

„Нищо не се е променило. И всичко.“

После забеляза, че малкото златно кръстче, с което не се разделяше дори насън, липсва. Претърси внимателно леглото, после под него и наоколо. Нямаше го в завивките или под възглавниците, нито сред завесите. Оставаше само дантелената кувертюра. Вдигна я от пода и я тръсна. Нищо.

Тогава видя три японски букви, грубо надраскани с кръв върху снежната белота.



Златното кръстче заискри на слънчевата светлина. Ори го държеше в юмрука си за тънката верижка като хипнотизиран.

— Защо го взе? — запита Хирага.

— Не зная.

— Грешка е, че не си убил жената, Шорин е бил прав. Това е грешка.

— Карма.

Бяха на сигурно място в кръчмата „Среднощните цветя“, Ори бе изкъпан и избръснат; той погледна Хирага спокойно и си помисли: „Ти не си ми господар — ще ти кажа каквото си искам, нищо повече.“

Той му разказа за смъртта на Шорин и как се е качил в стаята, как тя спяла безшумно и не се събудила, но нищо повече. Само че се е скрил там за по-сигурно, после свалил дрехите си на нинджа, за да не го заловят с тях, замаскирал мечовете си, спуснал се в градината, успял да събере няколко окастрени клони, да се престори на градинар, преди да го забележат, и как дори след като разпознал мъжа от Токайдо, успял да се спаси. Това беше всичко.

„Нима мога да разкажа с простосмъртни думи някому, че се почувствах с нея като бог, че когато я разтворих широко и я видях, бях опиянен от копнеж, че проникнах в нея като любовник, а не като насилник; не зная защо, но го направих бавно и внимателно, ръцете й ме обгърнаха и тя потрепери, макар да не се събуди; беше толкова тясна, та спрях за миг и после потънах по-навътре по един невероятен начин.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Аквитанская львица
Аквитанская львица

Новый исторический роман Дмитрия Агалакова посвящен самой известной и блистательной королеве западноевропейского Средневековья — Алиеноре Аквитанской. Вся жизнь этой королевы — одно большое приключение. Благодаря пылкому нраву и двум замужествам она умудрилась дать наследников и французской, и английской короне. Ее сыном был легендарный король Англии Ричард Львиное Сердце, а правнуком — самый почитаемый король Франции, Людовик Святой.Роман охватывает ранний и самый яркий период жизни Алиеноры, когда она была женой короля Франции Людовика Седьмого. Именно этой супружеской паре принадлежит инициатива Второго крестового похода, в котором Алиенора принимала участие вместе с мужем. Политические авантюры, посещение крестоносцами столицы мира Константинополя, поход в Святую землю за Гробом Господним, битвы с сарацинами и самый скандальный любовный роман, взволновавший Средневековье, раскроют для читателя образ «аквитанской львицы» на фоне великих событий XII века, разворачивающихся на обширной территории от Англии до Палестины.

Дмитрий Валентинович Агалаков

Проза / Историческая проза