Читаем Гай-джин полностью

— О, няма значение, за Бога! — Палидар се надигна тежко, отиде до бюфета с чашата си и си наля сам, докато китайците се хилеха широко, но мълчаливо на своеобразното унижение на нахалния чуждоземец и продължаваха внимателно да слушат разговора.

— Това е въпрос на военна мощ, старче. И да ти кажа честно, генералът ще бъде дяволски разстроен от загубата на гренадира заради някакъв сифилитик убиец, облечен като Али Баба. Той ще поиска — а и всички ние ще искаме — отмъщение, за Бога.

— Не зная какво да кажа за десант… военноморските сили могат, разбира се, да проправят пътека за вас, но ние нямаме представа колко самураи има там, нито знаем нещо за тяхната численост.

— Боже Господи, колкото ще да са и каквато и сила да имат, можем да се справим с тях, те са само сбирщина от изостанали туземци. Разбира се, че ще се справим с тях. Точно както в Китай. Не мога да разбера защо не присъединихме Китай и не го довършихме.

Всички слуги чуха това и го разбраха, и всички се заклеха, че когато Небесното кралство се сдобие с пушки и кораби като пушките и корабите на варварите, ще натрият носовете на варварите в собствените им лайна и ще има изнесат урок, който да им държи топло за още хиляда поколения. Прислужниците бяха подбрани от Чжан, Гордън Чжан, компрадора на Търговската къща.

— Вие иска едно пърче много хубав яце, госп’дарю? — каза най куражлията от тях и зъбите му засияха в усмивка; иначе държеше все още съзнателно недоварените яйца под носа на Палидар. — Ного добро.

Палидар бутна подноса с отвращение.

— Не, благодаря. Слушай, Марлоу, мисля… — Той млъкна, когато вратата се отвори и влезе Тайърър. — О, здравейте, вие трябва да сте Филип Тайърър от Легацията. — Офицерът представи себе си и Марлоу и продължи шумно: — Много съжалявам за вашия лош късмет вчера, но съм горд да ви стисна ръката. И господин Струан, и госпожица Ришо са казали на Бабкот, че без вас и двамата са щели да загинат.

— Така ли? О! — Тайърър не вярваше на ушите си. — Случи се толкова… толкова набързо. В един момент всичко беше нормално, в следващия си плюхме на петите. Уплаших се до смърт. — Сега, след като си призна на глас, му олекна, а още повече, когато офицерите подминаха думите му като проява на скромност, издърпаха стол за него и наредиха на прислугата да му донесе храна.

Марлоу обясни:

— Когато проверих при вас нощес, вие спяхте като заклан; знаем, че Бабкот ви е упоил, така че не очаквам да сте чули за нашия убиец.

Стомахът на Тайърър се сви. Разказаха му. И за Анжелик.

Тя тук ли е?

— Да, храбра дама! — За момент мисълта за нея завладя Марлоу. Той си нямаше любима нито у дома, нито някъде другаде, само няколко подходящи братовчедки, но нищо по-специално и за първи път това го направи щастлив. „Може би Анжелик ще остане и тогава… и тогава ще видим.“

Вълнението му нарасна. Точно преди да потегли от дома си в Плимут преди година, баща му капитан Ричард Марлоу от Кралските военноморски сили му каза: „Ти си на двайсет и седем, момко, вече имаш свой собствен кораб — макар и корито, — най-големият си и е време да се ожениш. Когато се върнеш от обиколката до Далечния изток, ще минаваш трийсетте. С повече късмет дотогава ще съм вицеадмирал и ще… е, мога да ти отпускам някоя и друга допълнителна гвинея, но, за Бога, не казвай на майка си… или на братята и сестрите си. Време е да се решиш! Какво ще кажеш за братовчедка ти Делфи? Нейният баща е военен, макар и само в индийската армия.“

Марлоу бе обещал, че като се върне, ще реши. Сега може би нямаше да му се налага да избира за коя любима да се ожени — за втората, за третата или четвъртата.

— Г-ца Анжелик вдигна тревога в Колонията, после настоя да дойде тук снощи — г-н Струан пожела да я види спешно. Той май не е много добре, раната му всъщност с доста лоша, така че я доведох. Тя е истинска дама.

— Да.

Настъпи странно мълчание, всеки знаеше за какво мислят другите. Филип Тайърър го наруши пръв:

— Защо ли е идвал убиец тук?

Събеседниците доловиха страха му.

— От лошотия, предполагам — рече Палидар. — Няма нищо страшно, заловихме негодника. Посетихте ли г-н Струан тази сутрин?

— Надзърнах, но той спеше. Надявам се, че ще се оправи. Операцията не беше много добра и… — Тайърър млъкна. Отвън се чу някаква караница. Палидар отиде до прозореца, останалите го последваха.

Сержант Тауъри крещеше на един полугол японец от далечния край на градината и му махаше да се приближи:

Хей ти, ела тук.

Мъжът, очевидно градинар, беше добре сложен, млад и стоеше на около двайсетина ярда. Имаше само препаска, беше нарамил сноп пръти и клони, наполовина завити с мръсен чер парцал, и продължаваше несръчно да събира още. За момент се изправи, после започна да се кланя унизено пред сержанта.

— Господи, тези мръсници нямат никакъв срам — рече Палидар с отвращение. — Дори китайците не се обличат така… нито индианците. Човек може да им види срамотите.

— Казаха ми, че ходят така дори през зимата, някои от тях — обади се Марлоу, — изглежда, не усещат студа.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Аквитанская львица
Аквитанская львица

Новый исторический роман Дмитрия Агалакова посвящен самой известной и блистательной королеве западноевропейского Средневековья — Алиеноре Аквитанской. Вся жизнь этой королевы — одно большое приключение. Благодаря пылкому нраву и двум замужествам она умудрилась дать наследников и французской, и английской короне. Ее сыном был легендарный король Англии Ричард Львиное Сердце, а правнуком — самый почитаемый король Франции, Людовик Святой.Роман охватывает ранний и самый яркий период жизни Алиеноры, когда она была женой короля Франции Людовика Седьмого. Именно этой супружеской паре принадлежит инициатива Второго крестового похода, в котором Алиенора принимала участие вместе с мужем. Политические авантюры, посещение крестоносцами столицы мира Константинополя, поход в Святую землю за Гробом Господним, битвы с сарацинами и самый скандальный любовный роман, взволновавший Средневековье, раскроют для читателя образ «аквитанской львицы» на фоне великих событий XII века, разворачивающихся на обширной территории от Англии до Палестины.

Дмитрий Валентинович Агалаков

Проза / Историческая проза