Гай-джин

— Ние сме от Северна Англия, от Нортъмбърланд, поколения наред — рече сър Уилям разсеяно, очите му следяха приближаващия нос; иначе мислеше за Бакуфу. — Баща ми умря, когато бях малък — той беше член на Парламента, с търговско участие в Съндърланд и Лондон, и се занимаваше с балтийската търговия и руските кожи. Майка ми беше рускиня, така че израснах в двуезична среда и това ме изведе в първата редица в Министерството на външните работи. — Посланикът се сепна точно навреме, учуден, че неволно е изтървал толкова много. Без малко да добави, че майка му по баща е графиня Света, братовчедка на Романови, че все още е жива и някога е била придворна на кралица Виктория. „Наистина трябва да се стегна — моето семейство и миналото ми не са тяхна работа.“ — Е, кажете нещо за себе си, Тайърър?

— От Лондон съм, сър. Баща ми е адвокат, както и дядо ми. — Филип Тайърър се засмя. — След като получих образованието си в Лондонския университет и му казах, че искам да постъпя в Министерството на външните работи, той едва не получи удар! А когато кандидатствах и станах преводач в Япония, ми заяви, че съм полудял.

— Може да е бил прав, имаш дяволски късмет, че остана жив, а си едва от една седмица тук. Не сте ли съгласен, Марлоу?

— Да, сър. Така е. — Марлоу сметна момента за подходящ. — Филип, между другото как е господин Струан?

— Нито добре, нито зле според Джордж Бабкот.

— Сигурен съм, че ще се възстанови — вметна сър Уилям и усети внезапна болка в корема.

Когато пристигна в Канагава преди три дни, Марлоу посрещна катера му и докладва всичко за Струан и Тайърър, за убития войник, за ликвидирания престъпник и за гонитбата на другия.

— Хукнахме след кучия син, сър Уилям, Палидар и аз, но той просто се изпари. Претърсихме околните къщи — нищо. Тайърър смята, че уж били двамата нападатели от Токайдо, сър, убийците. Но не е сигурен, нали повечето от тях си приличат.

— Но ако наистина са те, защо са рискували да се промъкнат до Легацията?

— Най-добре ще е да избързаме с установяването на самоличността им и да приключим с тази работа, сър.

Те си тръгнаха от кея и забързаха по зловещо пустите улици.

— Ами как е девойката, господин Марлоу?

— Изглежда, ще се оправи, сър. Само е разтревожена.

— Добре, благодаря на Бога за това. Френският посланик се е запекъл като миши задник, че това било „долна обида за честта на Франция и на един от сънародниците му, която е и негова повереница“. Колкото по-скоро се върне момичето в Йокохама, толкова по-добре — о, между впрочем, адмиралът ме помоли да ви предам незабавно да се върнете в Йокохама. Има много работа. Ние… ами, ние решихме да направим официална визита на Йедо след три дни с флагмана…

Марлоу усети, че ще се пръсне от вълнение. Сраженията по море и суша бяха единственият реален начин да ускори повишението си и той трябваше на всяка цена да получи чин на адмирал. „Ще накарам стария да се гордее с мен и ще получа адмиралски чин много преди Чарлс и Пърси, двамата ми по-малки братя, и двамата лейтенанти…“

И сега на борда на флагмана под приятните слънчеви лъчи върху вибриращата от машините палуба вълнението му нарасна отново.

Ще тръгнем за Йедо за миг, сър, вашето пристигане ще е най-внушителното досега; ще получите убийците, обезщетенията и всичко, което поискате.

И Тайърър, и Сър Уилям доловиха вълнението му, но Сър Уилям усети само студени тръпки.

— Да, добре, мисля, че ще сляза за малко. Не, благодаря ви, господин Марлоу, зная пътя.

Двамата младежи го гледаха как се отдалечава с голямо облекчение. Марлоу внимаваше да не го изпуска от очи.

— Какво стана в Канагава, след като си тръгнах, Филип?

— Беше, ами изключително, тя беше изключителна, ако ме питаш за това.

— Как така?

— Слезе около пет и отиде направо да види Малкълм Струан, и остана с него до вечеря — едва тогава я видях. Тя изглеждаше… изглеждаше някак по-зряла, не, това не е най-точната дума, не по-зряла, а по-сериозна от преди, като автомат. Джордж твърди, че все още била в шоково състояние. По време на вечерята Сър Уилям каза, че ще я вземе със себе си в Йокохама, но тя просто му благодари и отказа — първо трябвало да се увери, че Малкълм е добре, и нито той, нито Джордж, нито някой от нас можеше да я убеди в противното. Почти не яде и се върна в болничната стая, остана с Малкълм и дори настояваше да й сложат походно легло, така че да е при него при нужда. Всъщност през следващите два дни и до вчера, когато потеглих за Йокохама, тя почти не се отделяше от стаята и разменихме само няколко думи.

Марлоу скри въздишката си.

— Изглежда го обича.

— Това е най-странното. Нито Палидар, нито аз мислим, че причината е там. Анжелик сякаш е… ами, безплътна е твърде силно казано, като че ли върши всичко в някаква полудрямка и се чувства по-сигурна при него.

— Господи! А какви ги разправя оня касапин?

— Бабкот само свива рамене и каза да бъдем търпеливи, да не се безпокоим — тя била най-доброто лекарство за Малкълм Струан.

— Представям си. Как е той всъщност?