Гай-джин

Острите очи на Бабкот забелязаха, че половината супа е изпита, но не бе последвало никакво повръщане. „Добре.“ Той задържа китката на Струан. Пулсът бе ускорен, но чукаше по-добре от преди. Челото все още лепкаво, все още с температура, но тя също се бе смъкнала в сравнение с вчерашната. „Да се осмеля ли да се надявам, че той наистина ще оздравее?“ Устата му похвали колко се е подобрил пациентът, явно с помощта на дамата; да, негова милост лекарят нищо друго не може да направи за него, нищо друго, освен обикновеното. „Наистина малко неща можеха да се кажат, освен че всичко е Божа работа, ако има Бог. Защо ли винаги добавям това! Ако има.“

— Продължите ли да се оправяте в този темп, мисля, че ще ви преместим обратно в Йокохама. Може би утре.

— Това не е разумно — рече Анжелик веднага, изплашена, че ще загуби своето убежище, гласът й бе по-остър, отколкото й се искаше.

— Съжалявам, но е така — отвърна Бабкот любезно, като искаше да я успокои; възхищаваше се на нейния кураж и на загрижеността й към Струан. — Не бих съветвал да го направим, ако имаше риск, но това е разумно. Г-н Струан ще има много повече удобства, повече помощ.

„Mon Dieu, какво друго мога да направя? Той не трябва да тръгне оттук, не още, не още.“

— Слушай, скъпа — Струан си наложи гласът му да звучи силен. — Ако лекарят смята, че мога да се върна, наистина ще е добре. Така ще се освободиш от мен и ще ти бъде по-леко.

— Но аз не искам да се освобождавам от теб, исках да останем тук, точно както сме сега без… без никаква суетня. — Чувстваше, че сърцето й подскача, и знаеше, че звучи истерично, ала в плановете й не влизаше да се премества. „Глупачка, ти си глупачка. Разбира се, че трябва да се преместят. Мисли! Какво можеш да направиш, за да предотвратиш това?“

Нямаше нужда да предотвратява каквото и да било. Струан й заговори, че не трябва да се безпокои, че ще бъде по-добре в колонията, ще е на сигурно място и той ще бъде по-щастлив, ще има дузина прислужнички и стаи в сградата на компания Струан, че ако иска, може да има стая до неговата и че може да остане или да си тръгне, когато пожелае, ще има постоянен достъп до него през деня или през нощта.

— Моля те, не се тревожи, искам също да си доволна — увери я той. — Ще ти е по-удобно, обещавам ти, и когато съм по-добре, ще…

Получи спазъм и повърна.

След като Бабкот изчисти и Струан заспа отново, упоен, той тихо заключи:

— Наистина ще е по-добре за него там. Аз имам нужда от повече помощ, повече материали, почти е невъзможно да се държи всичко чисто в тая мизерия. Болният се нуждае… съжалявам, но той се нуждае от повече помощ. Вие правите за него повече, отколкото можете да си представите, но неговите прислужници китайци могат да правят по-добре различните процедури. Съжалявам, че съм толкова рязък.

— Не трябва да се извинявате, докторе. Прав сте и аз ви разбирам. — Мисълта й препускаше. „Стая до Малкълм ще е идеално, и прислужници, и чисти дрехи. Ще си намеря шивачка и ще си направя хубави рокли, ще ме придружават, а аз ще командвам него и моето бъдеще.“ — Искам само да знам какво е най-доброто за г-н Струан — сниши глас тя, после добави още по-тихо, трябваше да го научи: — Колко време ще е така?

— Прикован към леглото и съвсем безпомощен ли?

— Да, моля ви, кажете ми истината. Моля ви.

— Не знам. Поне две или три седмици, може би повече, и няма да е много подвижен за месец или два след това. — Докторът погледна отпуснатия мъж за миг. — Бих предпочел да не казвам нищо на него. Това ще го безпокои напразно.

Тя кимна доволна и успокоена, всичко като че ли идваше на мястото си.

— Не се безпокойте. Ще мълча пред Малкълм. Ще се моля да стане по-силен, обещавам, ще правя всичко, което е възможно.

Когато д-р Бабкот излезе, той отново си помисли: „Боже мой, каква чудесна жена! Все едно дали Струан ще живее, или умре, той е щастлив човек, когото обичат много.“

9.

Салютът от оръдията на всеки от шестте военни кораби, закотвени край Йедо, съпроводили флагмана, отекна и се повтори, целият екипаж във флота бе развълнуван и горд от силата си, и доволен, че времето за възмездие е дошло.

— Дотук и няма накъде повече, сър Уилям — ликуваше Филип Тайърър, застанал до него до планшира22, миризмата на кордит23 беше силна. Градът беше огромен. Тих. Замъкът доминираше над всичко.

— Ще видим.

А на мостика на флагмана адмиралът прошепна на генерала:

— Цялата тази дандания идва да ви убеди, че нашият Дребосък Уили е само малък самохвалко, но иначе заблуден като гренадир. По дяволите кралския салют. По-добре да внимаваме за гърбовете си.

— Прав сте, за Бога! Да. Ще го добавя в моя месечен доклад, за да информирам военното министерство.

На палубата на френския флагман Анри Сьоратар пафкаше с лулата си и се смееше с руския министър.

— Mon Dieu, скъпи ми графе, това е щастлив ден! Честта на Франция ще се защитава от обикновената английска арогантност. Сър Уилям трябва да се провали. Коварният Албион е по-коварен от друг път.

— Да. Отвратително, че това е тяхната флота, а не нашите.

— Но скоро вашата и нашата флота ще я сменят!