Гай-джин

Легацията се намираше на малко възвишение в предградието Готенияма, до един будистки храм. Беше двуетажна, все още незавършена постройка в британски стил и проектирана отвътре с висока ограда и порти. Три месеца след споразуменията бе почнала работата по нея.

Строежът отчайващо се бе забавил отчасти заради британското настояване да използват техни планове и строителни материали, като стъкло за прозорците и тухли за стените, които трябваше да се докарат от Лондон, Хонконг или Шанхай — конструкторски фундаменти, каквито японските къщи обикновено не притежаваха, те бяха от дърво, съзнателно леки и лесни да се строят и ремонтират заради земетресенията. Повечето от закъсненията обаче се дължаха на нежеланието на Бакуфу да имат каквито и да било чуждестранни постройки извън Йокохама.

Макар и недовършена, Легацията се обитаваше и британският флаг се издигаше денем върху висок пилон; знамето още повече вбесяваше Бакуфу и местните граждани. Миналата година временно бе преустановено обитаването й от предшественика на сър Уилям, след като един ронин бе убил двама от охраната пред вратата на спалнята му за гняв на британците и за радост на японците.

— О, толкова съжаляваме… — бяха казали Бакуфу.

Ала мястото, заето за вечно ползване от Бакуфу, беше избрано мъдро. Гледката от предния двор беше най-добрата и можеше да се види, че флотата се строява като за битка, на безопасно място край брега, преди да пусне котва.

Кортежът пристигна във военен порядък, за да влезе отново във владение. Сър Уилям бе решил да прекара нощта в Легацията, та да се приготви за утрешната среща. Пред официалния вход го спря капитанът от охраната.

— Да?

— Да издигнем ли знамето, сър? Да сложим ли часови из Легацията?

— Незабавно. Придържайте се към плана, много шум, барабани, гайди и т.н. Гайдите да пищят до залез-слънце и една група да марширува нагоре и надолу.

— Да, сър. — Капитанът отиде до пилона. Церемониално, под силния шум на гайди и барабани, английското знаме се развя горе. В този момент, според по-ранната уговорка, се разнесе топовен гърмеж от флагмана. Сър Уилям вдигна шапката си, отдаде три пъти почест за кралицата.

— Добре, така е по-добре, Лим!

— Да, господар!

— Чакай малко, ти не си Лим!

— Аз Лим две, господар, Лим едно дойде нощ бърже, бърже.

— Добре, Лим две. Вечеря на залез-слънце, направи за всеки господар най-доброто.

Лим кимна кисело, той мразеше да е в такова изолирано, незащитено място, заобиколено от хиляди скрити вражески очи, където всеки можеше да изчезне някак небрежно. „Никога няма да разбера варварите“ — помисли си той.

Филип Тайърър не можа да спи тази нощ. Лежеше на сламен дюшек върху одърпан килим на пода, въртеше се уморено, неприятно кръстосваше мислите си за Лондон и Анжелик, нападението и срещата утре, болката в ръката му и Сър Уилям, някак странно раздразнен целия ден. Беше студено, със слаб признак за зима във въздуха, стаята бе малка. Прозорците гледаха към просторна, добре засадена задна градина. Другото легло с дюшек беше за капитана, но той все още правеше своите обходи.

Освен кучешкия лай и мяученето на няколко котки градът беше тих. Можеше да чуе отдалеч корабните звънци, които звучаха като часовници, и гърления смях на моряците и се почувства сигурен. „Тези мъже са невероятни — рече си Тайърър. — Ние сме в безопасност тук.“

След малко стана, прозя се и се промъкна до прозореца, отвори го, облегна се на перваза. Навън беше тъмно, облаци покриваха плътно небето. Никакви сенки, само шотландските пехотинци патрулираха с петролни фенери. До оградата от едната страна смътно се различаваха очертанията на будисткия храм. На залез-слънце, след като гайдите спряха да свирят, а английското знаме ритуално бе свалено за през нощта, монасите бяха залостили своята здрава порта, чуваха се само техните камбани, после те изпълниха нощта със странното си пеене: Оммм махнии падмии хуммммм… — отново и отново. Тайърър се успокои от тези звуци, за разлика от мнозина, които свиркаха и им крещяха грубо да престанат.

Запали свещта, която бе до леглото му. Джобният му часовник показваше два и трийсет. След като се прозя отново, той оправи одеялото, подпря се на грубата възглавница и отвори малкото си служебно куфарче с изгравираните върху му негови инициали — скъп подарък от майка му — и извади тетрадката си. Закри колоната с японски думи и фрази, които бе записал фонетично, и замърмори английските съответствия, обърна следващата страница, след нея другата. Направи същото и с английските думи, изговаряйки на глас японските. Беше му приятно, че не грешеше.

— Толкова са малко, не зная дали ги произнасям правилно, а нямам никакво време и не съм започнал дори да се уча да пиша — измърмори Филип.

В Канагава бе попитал Бабкот къде може да намери най-добрия учител.

— Защо не попиташ отеца? — отговори Бабкот.

Беше го направил едва вчера.

— Разбира се, момчето ми. Само че не мога тази седмица, да речем, следващата? Желаете ли още шери?

„Боже мой как пият тук! Те са пияни-заляни от обяд. Отецът е безполезен и мирише до небето. Но какъв късмет с Андре Понсен!“