Гай-джин

В Йокохама катерът на Струан — единственият с парен двигател, задвижван с витло, малко корабче в Япония — се олюля на кея, вятърът леко издуваше към сивото море под облаците. Джейми Макфей се покатери пъргаво по стълбите, после забърза по кея, насочи се към двуетажната сграда, която стърчеше на Хай стрийт. Беше едва осем часът, но той беше вече навън, за да посрещне пощенския кораб, дето пристигна със зората, за да прибере пощата, пратките и последните вестници, които неговият китайски помощник товареше на каруцата. Стискаше в ръка два плика, единия отворен, другия запечатан.

— Добро утро, Джейми — пресрещна го Габриел Нетълсмит; появи се измежду малката групичка сънливи търговци, които очакваха корабите си. Беше нисък дундьо, мръсен, вонящ, смърдеше на мастило, непрани дрехи и пури, дето пушеше вечно, редактор и издател на „Йокохама Гуардиан“, вестника на компанията, един от многото в Азия, явно или тайно притежавани от Струан. — Какво има?

— Много неща.

— Бъди любезен да се присъединиш към мен за лек обяд. Съжалявам, че не мога да се спра.

Още флотата бе на котва, но пристанището беше пълно с катери, които работеха за петдесетте търговци, други се струпаха край пощенския кораб, мнозина отиваха или се връщаха към него. Джейми беше първи на брега, въпрос на принцип за него и проява на търговска целесъобразност, тъй като цените на съществени налични стоки в малки количества можеха да варират широко в зависимост от дошлите с пощата новини. От Хонконг до Йокохама се стигаше с пощенски кораб за девет дни, а през Шанхай — за единайсет, стига времето да позволеше. Пощата от вкъщи, от Англия, пристигаше за осем до дванайсет седмици, ако времето и пиратите не попречеха, а денят, в който тя пристигаше, пък беше ден на тревоги и радост, на ужас или нещо средно, но пощата винаги бе добре дошла, очакваха я и се молеха за нея.

Норбърт Грейфорт от „Брок и синове“, основният конкурент на компания Струан, беше на сто ярда от брега; седеше удобно насред корабчето, гребците гребяха усилено, а той гледаше наоколо с телескопа си. Макфей знаеше, че го наблюдават, но днес не се безпокоеше от това. „Много скоро ще го научи негодникът, ако и не го знае вече“ — мислеше си той, като се чувстваше необикновено изплашен. Не беше изплашен за Малкълм Струан, за компанията, за себе си и за бъдещето, а за своята ай-джин — държанката, която го очакваше търпеливо в тяхната къщичка в Йошивара, отвъд канала, извън оградата.

Той забърза. Трима или четирима пияни лежаха до канала на Хай стрийт като стари торби с въглища, други се размотаваха насам-натам. Настъпи някакъв мъж, избягна шумна група от пияни търговски моряци, клатушкащи се към корабите си, изкачи се бързо до просторното фоайе на компания Струан, по стълбите до площадката, пое надолу по коридора край складовете. Стоките се намираха в дъното.

Отвори една врата и надникна вътре.

— Здравей, Джейми — поздрави го от леглото Малкълм Струан.

— О, здравей, Малкълм, добро утро. Не бях сигурен, че си вече буден. — Затвори вратата, като забеляза, че тази на съседната стая е открехната, отиде до тиковото легло, пристигнало като всички мебели от Хонконг или Англия. Малкълм Струан беше с ужасно лице, немощен, подпрян на възглавници — пътуването с кораб от Канагава вчера бе изцедило повечето от оскъдните му сили, макар че д-р Бабкот го бе държал упоен и че бяха пътували колкото може по-плавно. — Как си днес?

Струан се взря в него, сините му очи изглеждаха мътни и хлътнали в ябълките, беше с големи сенки.

— Пощата от Хонконг не е ли добра? — Думите бяха толкова прями, че не дадоха никаква възможност на Макфей да представи новините по-меко.

— Да, съжалявам. Чу ли сигналния пистолет? Когато се зададеше пощенският кораб, началникът на пристанището даваше салют, за да вдигне на крак колонията — същото се правеше по целия свят, където британците имаха колонии.

— Да, чух го — отвърна Струан. — Преди да ми кажеш лошата вест, затвори нейната врата и ми подай нощното гърне.

Макфей се подчини. Зад вратата имаше всекидневна, а оттам врата за спалнята, най-хубавата в цялата сграда, която обикновено се пазеше изключително за тай-пана, бащата на Малкълм. Вчера по настояване на Малкълм и за късмет на Анжелик тя се настани там. Новината веднага плъзна из колонията, подхрани доклади и слухове, че тяхната Анжелик е станала новата Дама на лампата. Дори започнаха обзалагания, че е нещо повече за Струан. Всеки мъж мечтаеше да е на мястото на Малкълм.

— Вие сте полудели — укори Макфей някои от тях предишната вечер в клуба. — Нещастният човек е в ужасно състояние.

Д-р Бабкот го бе прекъснал:

— Той ще се оправи, преди да разбереш.

— Сякаш се чува сватбен звън, Господи! — възкликна един от посетителите.

— Пий си вкъщи — извика друг екзалтиран. — О, колко хубаво, ще си имаме наша, собствена сватба, нашата първа сватба.

— Че ние имахме доста сватби, Чарли, ами нашите мусуме?

— Те не се смятат, за Бога, имам предвид истинска църковна сватба… и едно истинско кръщене, и едно…

— Бързаш, за Бога, рибата е още в морето, ти слагаш тигана.