Гай-джин

— По дяволите! — изруга той, счупването на чашата някак си угаси гнева му. Небрежно използва салфетката, за да попие виното. — Аз съм посланик тук. Ако сметна, че е необходимо да издам заповед и вие откажете да се подчините, което, разбира се, имате право да направите, аз ще помоля за вашата незабавна смяна, разбира се.

Вратът на адмирала стана морав.

— Вече съм изложил фактите пред Адмиралтейството. Но, моля ви, не ме разбирайте погрешно: повече от готов съм да потърся отмъщение за убийството на г-н Кентърбъри и нападението върху другите. Ако ще е Йедо, просто изисквам писмена заповед, както казах. Няма защо да бързаме, сега или след три месеца тези диваци ще платят, както искаме, с този град или със стотици други.

— Да, ще платят, за Бога. — Сър Уилям се изправи.

— Още малко. Нужна ми е информация, преди да си тръгнете: не мога да обещая да стоя дълго на котва. Флотата ми е незащитена, морското дъно е опасно, плитчините, времето обещава да се развали и ние сме в по-голяма безопасност в Йокохама.

— Колко ще бъдете в безопасност?

— Един ден — не знам, нямам контрол над времето; този месец е променлив, вие сте осведомен.

— Да, осведомен съм. Добре, аз тръгвам. Искам и двама ви в десет часа за срещата на брега. Любезно изстреляйте салют на зазоряване, когато издигнем знамето. Томас, моля ви да слязат на сушата двеста драгуни, за да се осигури районът около кея.

— Мога ли да попитам, защо са тези двеста мъже? — попита бързо генералът. — Вече съм ви изпратил компания на брега.

— Навярно може да пожелая да приемете гостоприемството ми. Приятна вечер. — Посланикът затвори вратата тихо.

Двамата военни го проследиха с поглед.

— Какво смята той?

— Не зная, Томас. Но с уважаемия прибързан Уилям Ейлсбъри човек никога не знае.

В непрогледната тъмнина отделение от силно въоръжени самураи излезе от главната порта на замъка, затича безшумно по подвижния мост, после по този, който се виеше над широкия ров; насочиха се към района на Легацията. Други застанаха по ъглите. Повече от две хиляди самураи бяха завардили мястото край Легацията, други хиляда чакаха, готови да влязат, щом им наредят.

Сър Уилям тръгна тежко от кея със своя телохранител, един офицер и десет шотландски войни през пустите улици. Беше потиснат и уморен, мисълта му от сутринта се опитваше да измисли начин как да се измъкне от своята безизходица. Още един ъгъл. В края на улицата имаше открито място, което водеше към легацията.

— Господи, сър, вижте там!

Мястото бе претъпкано с мълчаливи самураи, неподвижни и вторачени в тях. Всичките бяха силно въоръжени. Мечове, лъкове, копия, няколко мускета. Разнесе се слаб шум и групата на сър Уилям се огледа. Пътят назад бе блокиран от струпали се също толкова мълчаливи войни.

— Господи — измърмори младият офицер.

— Да — въздъхна сър Уилям. Можеше да има само едно решение, но тогава Господ да е на помощ на всеки от техните войници — флотата щеше да отговори мигновено. — Нека продължим. Пригответе хората си за стрелба при нужда.

Поведе ги напред, не се чувстваше смел, само някак извън себе си, самонаблюдаваше се, както и другите, сякаш се намираше над улицата. Между самураите имаше тясна пътека, един офицер стоеше начело. Когато Сър Уилям се приближи на десет крачки, мъжът се поклони учтиво, като равен на равен. Сър Уилям се видя как си повдигна шапката със същата учтивост и продължава. Войниците го последваха, пушките в ръцете им, пръстите върху спусъците.

Целият път нагоре по хълма бе извървян при същата тишина и същото наблюдение. Целият път до портата. Струпаните неподвижни самураи. Виж, предният двор и градината бяха пълни с шотландски войни, въоръжени и готови, други бяха по покривите и по прозорците. Войниците отвориха, после заключиха портата подире му.

Тайърър и целият останал персонал чакаха във фоайето, някои по пижами, някои облечени; струпаха се веднага около него.

— За Бога, сър Уилям — рече от името на всички Тайърър — умряхме от страх, че са ви пленили.

— Откога са тук?

— От около полунощ, сър — отговори един офицер. — Ние имахме часови в подножието на хълма, когато врагът пристигна. Тези момчета ни предупредиха и отстъпиха. Не можехме да ви предупредим или да сигнализираме на флотата. Ако те чакат до зазоряване, можем да удържим мястото, докато пристигне още войска и флотата открие огън.

— Добре — съгласи се посланикът тихо. — В такъв случай предлагам всички да си легнем, оставете няколко човека на стража и нека останалите да се приберат.

— Сър? — Офицерът беше озадачен.

— Ако искаха да ни убият, щяха да са го направили вече без мълчаливата заплаха и празните приказки — сър Уилям видя, че те го гледаха, и се почувства по-добре, вече не беше потиснат. Тръгна по стълбите. — Лека нощ.

— Но, сър, не мислите ли… — Думите заглъхнаха.

Сър Уилям въздъхна уморено.

— Ако желаете да държите хората на крак, моля, направете го, ако това ви прави щастлив.

Във фоайето връхлетя някакъв сержант и извика:

— Сър, те всички си отиват. Дребните негодници се ометоха.