Гаснеща жарава

— Видях сестра ти тази сутрин.

Изражението ми не издава нищо, независимо че постепенно ставам предпазлива. Той вече е изразил гласно намеренията си. Иска едната от нас… решен е да има едната от нас.

— Тя, Касиан и още няколко души отиваха към овощните градини. Изглеждаше… щастлива.

— Тя е щастлива — потвърждавам.

И защо да не е? Има това, което винаги е желала. Приятелство, да бъде приета от своя вид… Касиан. Освен ако аз не оплескам нещата и не й навредя. Отвратителното чувство на вина, което ме тормози през последните три дни, откакто се целувах с Касиан, се превръща в поредното угризение на съвестта.

— Ще намина, щом ми свърши смяната и можем да идем заедно на летателното поле.

Настръхвам от яд. Ето това е Корбин, когото помня. Наглото момче, което никога не пита и просто взима каквото пожелае.

— Вече имам планове да се срещна с Тамра.

Той подвива уста.

— Не можеш вечно да се криеш зад сестра си.

Обръща се и поема по пътя.

— Ще се видим довечера — извиква през рамо.

Фигурата му се отдалечава в трептящата мъгла и се чудя какво да направя, за да го накарам да забрави за мен.

* * *

— Избягваш ме.

Поглеждам нагоре, докато слизам по стълбите на училището. Касиан се отделя от една колона и закрачва редом с мен. Прав е, разбира се. Избягвам го. Но не си го признавам. Вместо това отвръщам:

— Валеше непрекъснато.

— Обичам дъжда — подхвърля той с плътен глас и зная, че си мисли за целувката ни в дъжда. Спомен, от който безуспешно се опитвам да се отърва.

Плъзвам поглед към него, задържам го върху гладката му, приятно падаща коса. Дишането ми се забързва. Притискайки учебника до гърдите си, ускорявам крачка.

Касиан не изостава.

— Защо ме избягваш?

— Не те избягвам — излъгвам. — Просто не съм се старала с всички сили да те търся. Да не си очаквал да…

След онази целувка… Лицето ми пламва заради чувството на вина. Стрелвам го с очи.

— Не си ли малко старичък да се навърташ край училището? Нали завърши миналата година?

— Как иначе да те срещна?

— Ами, не зная. Може би у дома?

Или пък не му се ще Тамра да чуе, че той ме посещава вкъщи? Да ни видят двамата заедно, просто така… разхождащи се из града — не е кой знае какво. Може да го отдадат на случайно съвпадение. Ако е така, той в крайна сметка не е съвсем безразличен към Тамра. Свъсвам леко вежди, чудейки се защо тази мисъл не ме изпълва с очакваното облекчение. Та нали точно това исках? Чувствата им да са взаимни. Отново забързвам крачка.

— Трябва да поговорим — улавя ме над лакътя, с което ме кара да се обърна към него.

— За какво, Касиан?

— Онзи ден…

Паника стисва гърлото ми.

— Беше грешка — довършвам изречението, решена да го накарам и той да мисли така.

През лицето му преминава сянка. Емоция, която никога не съм виждала у него. Като се замисля, той рядко издава някакви чувства — и точка. Няма какво да добавя.

— Касиан! Изчакай ме!

И двамата се обръщаме. Мирам бърза да ни настигне.

Промърморвам нещо не особено любезно. Другите може и да омекват към мен, но не и Мирам. Тя продължава да ме гледа накриво, сякаш съм й сторила нещо.

Тръгвам да си вървя, но Касиан още държи ръката ми. Извръщам очи към пръстите му, после към лицето му.

— Тя не повика мен. Направи ми услуга и ме пусни.

Касиан се намръщва и тъмните му очи ме пронизват.

— Не сме приключили — изръмжава той.

— Напротив — тръсвам глава и се изпълвам с хладна решимост. — Приключихме.

Отскубвайки ръката си, продължавам по пътя си, преди Мирам да ни е настигнала.

Събираме се на летателното поле в отдалечената северна част на селището. Близо трийсетина от нас са тук, облечени в обичайните роби — дрехи, лесни за сваляне и за намятане.

Високи борове обрамчват полето. Планините се извисяват над тях с назъбените си била, които са в няколко нюанса по-тъмни от нощта.

Дори Северни се присъединява към нас, въпреки че не е облечен подходящо. Явно тази вечер е дошъл само да ни хвърли едно око, без той самият да лети. Забелязва ме и в изражението на лицето му успявам да зърна искрица одобрение. Макар че не искам това да ми влияе, усещам някаква лекота в гърдите си. В края на краищата вече съм взела решение. Да оставя всичко зад гърба си. Да се откажа от егоистичните си желания, които само вредят на останалите. Да продължа живота си тук и да забравя чувствата си към едно момче, с което не ми е писано да бъда.

Това означава да се разбирам с всички. Дори със Северин.

С папка в ръце нашият инструктор по летене ни оглежда и преброява.

Традиционно ни се зачислява партньор за полета. Някой, от когото не се отделяме през цялото време. Веднага пристъпвам към Тамра, изявявайки по този начин желанието си. Тази вечер ще летим заедно.

Мярвам Лаз и нещо пробожда сърцето ми, когато виждам, че е в двойка с Мирам. Очите й се вперват в мен. За миг си помислям, че ще дойде насам, но после извръща поглед.

— Ще дойде — казва Тамра. — Просто я е страх.

— Страх? От какво?

— Че те е изгубила.

— Та нали тя ме избягва!