Гаснеща жарава

— Да — избоботва тя и осъзнавам, че е жадувала за това цял живот.

Тя плавно се издига от земята. Аз се оттласквам с възглавничките на стъпалата си и политам във влажния въздух, пускайки я напред. Така мога да я наблюдавам с благоговение — сребристоперлената й драконовска кожа, ефирните, искрящи като лед крила.

Сияе като бяла звезда на фона на тъмната нощ. Внезапно се обръща към мен и извиква:

— Хайде, мислех, че си бърза. Покажи ми!

Усмихвам се широко и я настигам със стремителен пирует, брулена от вятъра. Сякаш не съм го правила от векове. Макар че слънцето не милва кожата ми, усещането от полета е невероятно.

Тамра се издига предпазливо, все още неуверена в собствените си способности. Не се доверява на въздушните течения, профучаващи край нас. Изоставаме от другите.

Останалите ни подминават бързо, виковете им се губят в ревящия вятър, докато телата им преливат в най-различни цветове: лазурносиньото с розови оттенъци на Лаз, проблясващия бронз на земно драки… Мярвам Мирам с безличната й окраска. Ониксите са най-трудни за забелязване, тъй като преливащият им в морави нюанси черен цвят се слива с нощта. Това е още една причина, в исторически план, те да са най-добрите ни бойци. Могат да се появят навсякъде, без някой да ги очаква.

Забавям полета си и разпознавам Корбин и Касиан, летящи с невероятна скорост. Вятърът свисти пронизително покрай тях, докато те се надпреварват със зигзагообразни движения да стигнат някакъв никому неизвестен финал. Ту се завъртат, ту се устремяват рамо до рамо, на косъм да се сблъскат. Поклащам глава. Същите глупави момчета, фукащи се пред прайда… или в този случай пред Тамра. Или пред теб, прошепва един глас в ума ми, но аз бързо го пропъждам с гневен замах.

Тамра отново се провиква:

— Ясинда, хайде!

Изтеглям назад лопатки и се втурвам напред. Сетне намалявам скоростта, когато чувам как сестра ми неистово пляска с крила, опитвайки се да ме настигне.

Носим се в небето рамо до рамо. Това ми стига, мисля си. Не съм си и мечтала за такова щастие. Не ни интересува, че всички ни задминават. Смеем се и правим пируети на вятъра, порим изпълнената с пари нощ, играем си с въздуха като деца, изследващи водата в плувен басейн.

Детска радост, каквато не сме имали. Никога досега.

10

— Защо не си дойдеш у дома? Ще си опечем ядки и ще погледаме някой филм — предлагам на Тамра на връщане от полето. Тялото ми все още е изтръпнало, събудено и съживено от полета по начин, по който не съм се чувствала, откакто… Смръщвам вежди, забранявайки на спомена да нахлува и да съсипва това ново за мен чувство на покой.

— Става — отвръща тя.

Усмихвам се и си спомням за късните вечери, в които мама, Тамра и аз се настанявахме на дивана и гледахме филми. Това ме подсеща колко рядко виждам мама напоследък. Тя най-вероятно е заспала, изнурена от дългата си смяна. Когато тръгнах да излизам след вечеря, спомена, че може и да си легне, след като си вземе душ.

— Може и мама да погледа с нас.

— Да — отбягвам темата, — ако е още будна.

Тамра ми хвърля поглед. Зная какво си мисли. Мама винаги ни изчакваше да се върнем, когато излизахме навън. Но това беше преди. Когато тя имаше някакъв контрол над нашия свят.

Понечвам да разясня ситуацията с мама, но се спирам… затварям уста и се заслушвам, наблюдавайки млечнобелите кълба мъгла, която се разстила около нас, по-плътна от обичайното.

— Ясинда…

— Случило се е нещо — отронвам тихо, вдигайки ръка.

Макар да не се чува сирена, нещо не е наред. Селището е зловещо притихнало. Има още трийсетина минути до вечерния час, но никой не е навън, освен тези от нас, които се връщат от летателното поле. Тази вечер трябваше да има турнир по джако в спортния център, но когато минаваме покрай него, сградата е неосветена. Не се чува потракването на скъпоценните камъни, използвани в играта. Нито обичайните крясъци, съпровождащи поражението или победата, когато нечий камък избута от дъската този на друг играч.

Тогава през мъглата дотичва един от старейшините. Иначе гордата му осанка изглежда почти комично.

— Тамра, викат те. Веднага върви при Нидия. Бързо!

Дори не обръщам внимание, че не викат мен. Хукваме през града, оставяйки старейшината след нас. Тичащите ни крака трополят по пътя. Пред къщата на Нидия се е събрала малка тълпа. Северин и друг старейшина, двама патрули с техните сини ленти на ръцете, Нидия и Джабел.

Комбинацията между Нидия и Джабел буди у мен тревога и аз застивам на място. Някой външен е нарушил границите на прайда.

Тамра прави още няколко крачки и спира, когато забелязва, че вече не я следвам. Обръща се, поглежда първо мен, после групата, видимо несигурна. Изгубила съм ума и дума. Не мога да говоря. Тялото ми е вцепенено.

Нидия и Джабел се събират само по един повод — когато нарушител влезе в прайда. Способностите на Нидия да замъгли ума и изтрие паметта са високо ценени, но и Джабел е полезна. Като драки хипнотизатор тя подлага човека на хипноза, насаждайки лъжи в съзнанието му, за да попълни празнотите, които е оставила Нидия.