Гаснеща жарава

— И аз съжалявам за това — поема той дъх, при което широките му гърди се повдигат. — Но не съжалявам за нас.

— Няма никакво нас — просъсквам аз, стискайки ръце в юмруци.

Тръгва към вратата с лека и непринудена походка.

— Мога да бъда търпелив. Имаме време.

После изчезва, а вратата остава да зее отворена след него.

Времето е последното нещо, с което разполагам тук. Скоро ще се срещна с Уил. И ще заживея с него. Взимам това решение с ослепителна яснота. Всяко едно съмнение, което съм имала, вече е история.

След смяната ми на следващия ден поемам към къщата на Лаз, намираща се в противоположния край на селището. Трябва да я видя. Трябва да поправя нещата между нас, преди да си тръгна. Поне доколкото мога.

Тя отваря вратата. Гледа ме известно време с повдигната вежда, преди да ми даде знак да вляза с елегантен жест на ръката.

Докато безшумно изкачва стълбите към стаята си, дългата й, прошарена със сини кичури коса пада по гърба й като струи на поточе. Майка й, която ме забелязва на излизане от кухнята, ме задържа за малко.

— Ясинда! — възкликва Соба и ме притегля в прегръдките си.

Не отговарям на прегръдката й веднага — твърде изненадана съм. Бях забравила колко е приятно някой друг от членовете на прайда да ме посреща така топло.

— Време беше да дойдеш. Помня, когато идваше тук буквално през вечер.

И аз си спомням онези дни. След първото ми преобразяване и неуспеха на Тамра с Лазур станахме още по-близки. Бяхме неразделни.

— Мамо — провиква се Лаз отгоре.

— О, няма да те задържам — казва майка й, потупвайки ме нежно по рамото. — Хайде, качвай се.

Стаята на Лаз не се е променила, откакто идвах тук за последно: цялата в ярко розово и синьо, навсякъде постери с изображения на океана. Приближавам се до снимка на плажа Кармел. Като момичета обсъждахме как ще отидем да поживеем там. Тогава, когато мислех, че прайдът ще ми позволи да странствам. Сега осъзнавам, че вероятността е била много малка. Твърде много ме ценяха, за да рискуват да ме изгубят. Не беше тайна, че дракитата понякога не се връщат от странстванията си.

И все пак ние си мечтаехме, убедени, че навършим ли осемнайсет, ще настъпи нашето време. Нашият ред. Като толкова много дракита преди нас щяхме да предприемем пътуване навън и да живеем цяла година сред хората. Да научим за начина на живот във външния свят, преди да се завърнем в прайда.

С усмивка прокарвам длан по лъскавата, хладна хартия на постера. Плажът, заснет на фона на злачни хълмове, изглежда като нещо извадено от италианска ваканционна брошура. Може би Лаз все още може да поплува под онези лазурносини води, напълно преобразена. Само че без мен.

Сядам на леглото й и издърпвам мека сърцевидна възглавничка от купчината, натрупана в горната му част. Притискам я до гърдите си.

— Колко ми липсваше тази стая!

Тя стои до прозореца, заела непоклатима поза, скръстила слабите си ръце пред гърдите.

— Така ли? — озъбва ми се. — Не си личи особено.

— Мъчно ми е за теб

! — додавам, решена да говоря направо. Нямам време за заобикалки.

— Показваш го по странен начин. Отпраши и…

— Не съм искала да си тръгвам — опитвам се да обясня, но тя не ми обръща внимание и продължава да говори.

— И се влюби в някакъв човек. Преобразила си се пред очите му — възмущава се тя и притиска сърцето си с ръка. — Не мога да повярвам, че си ни поставила в такава опасност. Ясинда, която познавам, никога не би…

— Ясинда, която познаваш, не би могла да стои настрана и да го гледа как умира — така съм вкопчила пръсти във възглавницата, че чак ме заболяват. — Не и когато имам възможност да направя нещо. Той падна от скала, Лаз. Нямаше време да мисля. Просто действах.

Взирам се в нея с умолителен поглед, искам да ме разбере.

Известно време тя ме гледа изпитателно, преди да попита:

— Щеше ли да останеш там, ако Касиан не беше дошъл да те отведе?

Гласът й вече не звучи сърдито, в него се долавя само болка и ми се приисква да излъжа. Ще ми се да й спестя терзанията, но вече лъгах достатъчно.

— Да, мисля, че щях.

Тя дълго не отвръща нищо. После поклаща глава, с шумна въздишка се пльосва до мен и ме сръчква игриво.

— Дано поне е бил секси.

На устните ми се появява усмивка. Това е забавната, чудата Лаз, която обичам и помня. Усмивката слиза от лицето ми и се вглеждам напрегнато в нея, за да запомни завинаги този момент и думите ми:

— Той е наистина специален, Лаз. Онзи ден, в който с теб се измъкнахме тайно оттук и ловците ни подгониха, той ме видя. И ме пусна. Той е причината да избягам от хайката. Държи на мен заради самата мен. А не заради това, което представлявам — засмивам се пресипнало. — Никога не съм могла да кажа такова нещо за някой друг.

Въпреки че напоследък начинът, по който Касиан ме гледа… Не! Отхвърлям тази мисъл. Ще живея с Уил.

Тя се е втренчила в ръцете си и кима бавно.

— Май мога да разбера това.

— Трябва да ме разбереш — шепна разпалено. — Наистина имам нужда.