Гаснеща жарава

След още едно потропване отварям вратата и влизам в неосветената стая. Тя лежи в леглото си, облечена в хавлия, а очите й са втренчени в телевизора. Поглеждам към разхвърляното легло и примигвам. Мама винаги го оправя. Никога не съм го виждала в този вид до толкова късно.

На нощното й шкафче се мъдри наполовина пълна чаша вино верда. До нея е оставена самата бутилка. Напоследък виното е единственото, което я поддържа. Не че това може да се нарече храна. Чудя се защо не й пречат да взима толкова много вино от клиниката. То се ползва главно като лечебно средство, не за свободна консумация.

— Здрасти, мамо.

За миг тя откъсва очи от повторението на някакъв комедиен сериал.

— Здравей, Ясинда. Добре ли мина денят ти?

Очите й са мътни и безжизнени.

Задава ми въпроса машинално. Колкото да каже нещо.

Как да отговоря на майка, която е изпаднала в забрава? Има ли нещо, което мога да кажа или направя, за да си я върна?

— Добре. Нормално — прокашлям се аз, решена да направя всичко възможно, за да й вдъхна живот. Как да я оставя в това състояние? Ако избягам с Уил, кой ще се грижи за нея?

— Довечера в спортната зала ще има турнир по джако. Снощи го прекъснаха. Реших, че може да искаш да отидеш и да погледаш… може би и да поиграеш.

— Не — бързо отказва тя. — Не ми се ходи в навалицата.

Естествено, мисля си. Всичко, което правиш, е да се явяваш на работа, да посещаваш Тамра от дъжд на вятър и да пиеш всяка вечер, за да заспиш. Да си общуваш с прайда, който ти отне и двете дъщери, надали ти се струва толкова добра идея.

— Тогава може да си устроим момичешка вечер — предлагам аз. — Какво ще кажеш да сготвя?

Погледът й прехвръква към мен и се чудя дали осъзнава, че не е готвила вкъщи повече от седмица.

— Защо не — промърморва, но отговорът й прозвучава провлечено, някак неохотно. Ясно. Не иска компания. Дори моята.

Усмихвайки се насила, се преструвам, че не съм забелязала нежеланието й.

— Супер. Ще те повикам, когато съм готова с вечерята.

Леко затварям вратата след себе си и се насочвам към кухнята.

Докато пълня една от тенджерите с вода, долавям някакъв шум. От скърцаща дъска.

Обръщам се светкавично.

— Мамо?

Нищо.

После го чувам отново. Подът отново проскърцва. Правя няколко крачки във всекидневната.

— Ехо? — изчаквам няколко мига, докато се взирам в празната стая. Сетне поклащам глава и се връщам в кухнята, потърквайки настръхналата кожа на тила си. Не за първи път ми се струва, че има някой вкъщи. Въздъхвам. Нищо чудно, че съм толкова изнервена. След всичко, което се случи през последните месеци.

Мислите ми се връщат обратно към мама и кипвам от гняв заради пълната й липса на интерес към… каквото и да било. През ума ми бегло минава еретичната мисъл, че дори не съм длъжна да й казвам кога е готова вечерята. Но после гневът постепенно отслабва и остава само тъгата. Защото нея дори и това не би я развълнувало.

Майка ми изчезна, избяга от мен. Жената в стаята й не е тя. Това е призракът й. Зная, че поне трябва да се помъча да я върна. Че не мога да планирам бягство, преди да съм направила опит.

* * *

Забелязвам Лаз през прозореца на всекидневната. Досега съм я виждала само в училище и тя винаги е с някой друг. Внезапно изпитвам остра нужда да поговоря с нея насаме, преди да се видя с Уил и вероятно да напусна завинаги прайда.

Грабвайки обувките, сядам на дивана и започвам да ги връзвам непохватно, твърдо решена да премахна настъпилото отчуждение между нас. Тя ми липсва и искам да поправя нещата.

На вратата се почуква, от което сърцето ми едва не изскача. Лаз. Явно няма да има нужда да я гоня по улицата. Дошла е при мен.

Готова на всякакви отстъпки, бързо отварям вратата с надеждата, че Лаз е променила отношението си и затова е тук. В крайна сметка и преди сме се карали, но никога по такъв начин. Не може да ми е вечно сърдита.

Само че на верандата не е застанала Лазур.

— Ясинда — Касиан повдига леко ъгълчето на устата си, докато изрича името ми.

Една от редките му усмивки. Действа ми изнервящо. Не ме свърта на едно място, пристъпвам от крак на крак. Не искам това. Не го искам. Може би, ако сестра ми не беше лудо влюбена в него. Може би, преди появата на Уил в прайда съм била достатъчно слаба, за да приема Касиан и неговите полуусмивки. Но не и сега. Сега искам повече.

Искам Уил.

Клатя глава неодобрително, докато Касиан влиза вкъщи. Е, дотук с плана ми да говоря с Лаз насаме. Поглеждам през входната врата и изпращам с поглед фигурата й, която постепенно се смалява в далечината. Затваряйки вратата, скръствам ръце на гърдите и се обръщам към него.

Сянката му ме покрива, нахлува в личното ми пространство, надвисва над мен. Заковавам се на място. Въпреки близостта му, изглежда, не мога да мръдна.

— Какво искаш?