Гаснеща жарава

— Ще останеш тук с майка си — обявява Касиан, когато става ясно, че няма да му дам съгласието, което очаква — а именно да съм мила и послушна малка драки. Не че не искам да произнеса думите. Просто се боя, че ще обещая нещо, което не съм в състояние да изпълня. — Можеш да се върнеш на училище. И на работа. Училище, работа и вкъщи. Сестра ти ще остане при Нидия.

Думите му ме стряскат. Не мислех, че ще ни разделят за постоянно. Не си спомням някога с Тамра да ни е деляла повече от една стая. И макар това да ме разстройва, то има смисъл. Нидия ще се погрижи за Тамра. Ще й даде подкрепа и ще я води по пътя й, а тя се нуждае точно от това в момента. Нещо, което е мама не можем да й предложим. Казвам си, че това е всичко, което се случва, че прайдът не иска да ни раздели.

— Тамра — шейдър! — Лаз поклаща глава от почуда. — Нямам търпение да разкажа на всички. Това е страхотно. — Приятелката ми стиска ръката, радостна и ентусиазирана. — Хей, трябва да вървя.

Скача от леглото ми, очевидно гори от желание да разпространи новината, че бъдещето на прайда е подсигурено. Че имаме нов шейдър, който някой ден ще наследи Нидия.

Стига Тамра да няма нищо против да бъде закотвена в прайда до края на живота си. И защо да има? След като осъзнае промяната, ще разбере, че вече не е невидима за себеподобните си и че има шанс с Касиан.

Лазур изскача през вратата и вика през рамо:

— Пак ще дойда по-късно.

И аз оставам насаме с Касиан. Много ти благодаря, Лаз.

4

Не сме оставали насаме, откакто напуснахме Чапарал. По време на пътуването насам, докато и четиримата бяхме в капана на тясното пространство в колата, почти не си говорехме. Спирахме само да налеем бензин, да отидем до тоалетната и да си купим храна. Но сега сме само двамата.

Взирам се в него, ужасена от обвиненията, с които съм сигурна, че се кани да ме залее. По очевидни причини — че се разкрих пред най-големите ни врагове. Че се влюбих в един от тях. И още по-лошо — че продължавах да обичам Уил, след като видях кръвта му. Как да обясня на Касиан, че Уил не е лош човек? Че е просто жертва на произхода си? Че насила са му прелели кръв, когато е бил болен. Но имаше ли смисъл да обяснявам каквото и да било? Повече никога нямаше да го видя.

В тишината дочувам приглушените гласове на родителите ни. Разговорът им е разгорещен.

— Какво каза на баща си? — Ставам от леглото, защото изведнъж си давам сметка къде се намирам. Че той е съвсем близо, надвесен заплашително над мен. Той не помръдва и се налага да го побутна, за да стигна до отрупания с възглавници фотьойл до прозореца.

— Имаш предвид дали му казах, че си се разкрила пред човешки същества? — Погледът му ме пронизва. — Пред ловци?

Опитвам се да се държа. От неговите уста звучи дори още по-ужасно. Иска ми се да мога да го отрека.

— Да. — Сядам на креслото до прозореца и се опитвам да се държа спокойно, необезпокоена от това напомняне и от всичко останало. Особено от него. Макар да стои в стаята ми и да се взира в мен настойчиво и пронизително, от което дробовете ми блокират.

— Каза ли на баща си?

Че направих това, което може да ни съсипе всички. Не само нашия прайд, но и целия ни вид?

Погледът му се плъзва изпитателно по мен и не пропуска нищо. Нито чорлавата ми коса, спускаща се по раменете. Нито босите стъпала, под сгънатите ми крака. Ако им е казал какво се случи, ако им е разказал всичко, как така няма да ме накажат? Дори част от мен вярва, че го заслужавам. Предадох своите хора.

Не че бих променила нещо, дори и да мога. В това поне съм сигурна. Странно прозрение. Чувството ми за вина не предизвиква у мен съжаление за стореното. По-силна от всяка вина е болката от загубата на Уил, която пронизва сърцето ми. Не мога да си представя дори колко силна би била тя, ако не бях го спасила. Ако той бе загинал там, в пустинята.

Касиан най-накрая ми отговаря.

— Не можех да го скрия от тях, Ясинда. Не и това. То засяга всички ни.

Потъвам още по-дълбоко във възглавниците. Изпитвам някакво разочарование от него. Не знам защо. Прайдът е изцяло с Касиан. Въпреки това Тамра изтри спомените на ловците. Те няма да ни помнят. Не можеше ли да го запази в тайна? Толкова ли лошо щеше да постъпи, ако го бе направил?

Тъгата ме залива, преминава през мен като ледена вода. Почти повярвах, че ме харесва, че ще ме защити. Точно както обеща. Вместо това той ме хвърли на вълците.

— Трябваше да им съобщя, че си се разкрила пред ловците, но не им казах всичко. Не им казах за него.

Взирам се хладно в лицето му. Очаквам да каже името, което не може да се насили да произнесе.

— Имаш предвид Уил?

По лицето му преминава сянка. За секунда зениците му се свиват до точици. След това кимва и се успокоява. Отново става същият стоик, какъвто винаги е бил.

— Да, не им казах за кръвта.

Думите му ме карат да изпитам безсилен срам. Кръвта на Уил, която е същата на цвят като моята. Кимвам.

— Щяха да го издирят, ако знаеха. Длъжница съм ти за това.