Гаснеща жарава

Хващам ръката й, стискам хладните й пръсти и изведнъж си спомням, че тук винаги й е студено. Все трепери от вечните мъгли и дъждове, които мен ме карат да се чувствам у дома си и галят лицето ми, вкусни са ми. Тя никога не ги е харесвала и никога няма да се привърже към тях.

— Ще измислим как да живеем тук, и то щастливо. Няма да стоя с наведена глава, ти също.

Тя ми се усмихва колебливо и внимателно ми напомня:

— Сестра ти вече никога няма да е с наведена глава тук.

Така си е. Сега Тамра е на върха, а по ирония на съдбата с мен се случва точно обратното. Поне засега.

Мама ме гали по бузата с опакото на дланта си.

— Живеех тук заради баща ти. Мога да го направя и заради моите момичета. Нищожна цена. — Потиска една въздишка. — Обичах много баща ти. Но тази любов е нищо в сравнение с начина, по който се почувствах, когато се обрекохме един на друг. Нещо се случва, когато се обречеш в тази общност, променя те. Сякаш се свързахме един с друг. — Лицето й става тъжно. — Понякога не можех да различа моите емоции от неговите. — Кехлибарените й очи помръкват. — Дори в онзи последен ден… почувствах… знаех, че нещо не е наред още преди някой да ми каже. И останах тук толкова дълго, като си казвах, че празнотата, която чувствам, не е заради смъртта му. Че може би той е жив някъде там, просто не мога да го достигна и затова съм престанала да го усещам.

Гледам я в екстаз.

— Защо никога не си ми казвала това? — Поне това, че е почувствала как нещо не е наред с баща ми в онзи ден. Разбира се, знам, че много обречени един на друг драки формират такава връзка. Драконите някога са се събирали до живот и идеята за обричането произхожда от тази тяхна древна черта. При някои двойки драки нещата отиват още по-дълбоко. Очевидно такъв е бил случаят и с моите родители.

Тя свива рамене.

— Ти беше още дете. Не исках да знаеш, че съм почувствала неговия… страх. Неговата болка. За малко да припадна, Ясинда. Боях се, че ако ти кажа, ще си помислиш, че съм преживяла и неговата…

— Смърт — довършвам вместо нея. Главата ме заболява, слепоочията ми започват да пулсират, докато осмислям това. Дълбоко в душата си таях надежда, че татко е останал жив. Че може да е някъде в плен. Вече не знам какво да мисля.

Тя премигва и кимва.

— Защо ми го казваш сега? — питам. Мама практически е била в главата на татко до края му… и е запазила всичко в тайна?

— Трябва да го знаеш. — Прибира кичур коса зад ухото ми. — В случай че някога се обречеш на някого. — Очите ми се уголемяват, когато осъзнавам накъде бие. Не мога да повярвам. Не може да ми предлага да се обрека на Касиан. — Ще почувстваш…

— Какво?

Тя се взира в мен.

— Всичко ще бъде наред, Ясинда.

Наред!?

— Защото след като се обречем един на друг, вече няма да има значение, че не го обичам? Защото ще изпитам нещо фалшиво и ще мога да се заблудя, че е любов?

Тя клати твърдо глава.

— Ще се почувстваш свързана. След като се случи, дали ще има значение как точно е станало?

Да!

— За теб е имало значение — казвам аз вцепенена.

— Сега нещата са различни. Ние сме приклещени тук. Трябва да извлечеш най-доброто от ситуацията.

— Така е. И ще го направя. Но това не означава да се обрека на някого. — Затварям очи и търкам клепачи, опитвам се да успокоя болката в главата си. Наистина ли водя разговор с майка си за плюсовете и минусите на обричането, с което мога да избегна неодобрението на прайда?

— Можеш и да си щастлива тук, нали? Касиан… — Тя замълчава. Гледам как устата й се отваря, но не мога да повярвам, че наистина изрича тези думи. — Касиан не е лош избор. Той не е… съвсем като баща си.

Не съвсем. Отдръпвам се назад, уверена, че майка ми е била отвлечена от извънземни.

— Ти сериозно ли?

— Прайдът ще забрави всичко, ако ти и Касиан просто…

— Не! Мамо, не! — Едвам удържам на изкушението да си запуша ушите с ръце. Не искам да чувам това. Не и от нея.

— Не казвам да стане веднага. След време…

— Не мога да повярвам, че изобщо го казваш!

Тя ме сграбчва за ръката и започва да ми говори с категоричен тон.

— Не мога да те пазя повече, Ясинда. Нямам власт тук.

— И тъй като Касиан има, това е достатъчна причина да ме изтъргуваш?

— Не ти предлагам нищо, което ти сама вече да не си обмисляла. Виждала съм те с него. Има нещо между вас.

Кимвам бавно.

— Може би. Някога. — Когато нямаше никой друг. Нямаше алтернативи, които да ме изкушават. Преди да срещна Уил. — Но вече не.

— Заради Уил. — Очите на мама заискряват за миг със старата виталност. — Не можеш да си с него. Невъзможно е, Ясинда. Нямаш шанс. Той не е един от нас.

Той не е един от нас. Избягвах да мисля за това и да го приема, а сега думите на мама ме прорязват и се забиват в кървящото ми сърце.

Поемам мъчително дъх.

— Невъзможно или не, не мога да мисля за никой друг. По-скоро бих останала сама.

— О, не бъди наивна! Той е човешко същество! Ловец! Забрави го! Ще има и други.

Разговорът странно ми напомня на онзи, в който майка ми се опитваше да ме убеди да не бъда драки, да се откажа от дарбата си. А сега пък иска да прегърна същността си и да забравя Уил. Поклатих глава.