Генетичният генерал

Донал се наведе и се напи с вода. Когато вдигна глава и я погледна право в очите, осъзна защо се е върнал — момичето беше силно изплашено. Необикновеното чувство, изпълнило тъмният океан на непонятната му странност, го бе заставила да се върне.

Той я разгледа още веднъж от по-близко разстояние. Беше малко по-възрастна, отколкото мислеше в началото. Най-вероятно бе на прага на третото си десетилетие. Но нещо в очите й, някакво изражение на незрялост, показваше, че тя ще достигне разцвета на красотата си малко по-късно от обикновените жени. Сега беше трудно да я наречеш красива. По-скоро — хубавичка. Светлокафявата коса бе хваната с тънка мрежичка. Очите й бяха широко отворени и имаха толкова чист зелен цвят, че когато тя го погледна, удивена от внезапното му приближаване, той забрави, че на света има други цветове. Носът й беше правилен, устата — малко големичка. Цялото й лице беше толкова съвършено и уравновесено, че създаваше впечатлението на изваяно от велик скулптор.

— Какво? — попита тя и затаи дъх.

Донал отбеляза мислено, че се е отдръпнала, когато пристъпи към нея.

Усмихна се. Мислите му препускаха в галоп и това, което каза, бе неочаквано и за него:

— Разкажете ми всичко.

— На вас? — изуми се тя.

Хвана се за гърлото под високата яка на роклята. Още преди да заговори, Донал разбра, че напрежението малко я е отпуснало.

— О! — добави тя. — Разбирам.

— Какво разбирате? — рязко попита Донал.

Несъзнателно беше възприел тона, с който през последните години разговаряше с кадетите от долните курсове.

— Ако ми кажете какво ви безпокои, ще се постарая да ви помогна.

— Да разкажа на вас? — тя безпомощно се огледа, сякаш очакваше някой да дойде и да я отведе. — Откъде да съм сигурна, че вие сте този, за когото се представяте?

Донал се постара да успокои мислите си и да оцени положението. Обмисли думите й и забеляза в тях някои несъответствия.

— Още не съм ви казал кой съм аз — отговори той. — Изобщо… аз съм никой. Минавах оттук, видях, че сте разтревожена, и ви предлагам помощ.

— Помощ? — очите й се разшириха, а лицето внезапно пребледня. — О, не… — промърмори тя и се опита да го заобиколи. — Моля ви, пуснете ме да си ходя! Моля ви!

Донал стоеше неподвижно.

— Значи сте готова да приемете помощ от човек като мен само ако той удостовери самоличността си, така ли? Трябва да ми разкажете всичко!

Тези думи я задържаха. Тя упорито повтори:

— Нищо няма да ви разкажа.

— Освен това — продължи иронично Донал, — вие чакахте тук някой, който може да ви помогне. Но вие не сте познавали този човек лично. Знаели сте само, че е мъж. Не сте съвсем уверена в неговата добросъвестност, но в същото време се страхувате да не го загубите. — Усети резки нотки в гласа си и се постара малко да ги смекчи. — Много сте изплашена и не знаете какво да правите по-нататък. Всичко това може да се забележи с наблюдение и логика.

Но тя успя напълно да се овладее.

— Ще се отдръпнете ли от пътя и ще ми разрешите ли да си отида? — спокойно попита момичето.

— Логиката подсказва също, че това, което възнамерявате да направите, е незаконно — продължи Донал.

При тези думи тя се сви, сякаш някой я удари. Обърна се към стената и закри лицето си с ръце.

— Кой сте вие? — обречено попита тя. — Изпратиха ви да ме хванете, нали?

— Вече ви казах — отвърна Донал с леко раздразнение в гласа. — Аз съм просто пътник, който съвсем случайно минава оттук и ви предлага помощта си.

— Не ви вярвам — тя продължаваше да крие лицето си. — Ако наистина сте никой… ако никой не ви е изпращал… позволете ми да си отида. Забравете, че сме се виждали.

— В това няма смисъл — отбеляза Донал. — Вие се нуждаете от помощ и това е съвсем очевидно. Мога да ви помогна. Аз съм професионален военен. Дорсаец.

— А! — отговори тя. Напрежението я напусна и тя го погледна. В погледа й Донал прочете нещо като презрение. — Един от тези…

— Да — той се намръщи. — Какво имахте предвид, когато казахте „тези“?

— Разбирам. Вие сте наемник.

— Предпочитам термина „професионален войник“ — отговори Донал на свой ред с презрение.

— Значи мога да ви наема.

Почувства как в него се надига хладен гняв. Леко наклони глава и отстъпи, като освободи коридора.

— Сгрешил съм — каза той и се обърна да си ходи.

— Почакайте! Сега вече знам какъв сте и няма причина да отказвам помощта ви.

— Не, разбира се.

Тя пъхна ръка в отвора на роклята си, извади малък правоъгълник с напечатан текст и го подаде на Донал.

— Това трябва да се унищожи — каза тя. — Ще ви платя. Колко ще струва по обичайните разценки?

Очите й се разшириха от ужас, когато той започна да чете.

— Какво правите? Никой не ви е молил да го четете! Как смеете?

Тя се опита да вземе документа, но той я задържа с другата ръка. Погледът му не слизаше от текста. Очите му се разшириха от учудване при вида на нейния портрет.

— Анеа Марлевана — прочете той. — Избраница от Кълтис.

— Е, да. И какво от това?

— Ами това, че би трябвало да сте по-разумна.

Челюстта й увисна.

— Какво искате да кажете с това?

— Вие сте най-лекомислената жена, която някога съм срещал — той пъхна листа в джоба си. — Ще се погрижа за това.