Генетичният генерал

Разплутият в креслото млад човек вяло махна с ръка за поздрав. Черните му очи рязко контрастираха със светлите вежди и почти бялата коса. За миг погледът му се проясни, стана изпитателен и пронизващ, но в следващият момент отново се отпусна назад и се потопи в равнодушна неподвижност.

Галт каза с насмешка:

— Ар-Дел се подготвя за последните си изпити на Нептун. Неговата специалност е социалната динамика.

— Точно така — обади се младежът с нещо средно между въздишка и смях. — Да, да, разбира се, точно така.

Вдигна тежката чаша и заби нос в златистото й съдържание.

— Ар-Дел! — сивокосият Уилям го погледна с лек упрек.

Ар-Дел вдигна изпитото си бледо лице и погледна към принца. Изпусна една от своите въздишки, приличащи на смях, и пак се зае с чашата.

— Успяхте ли да се завербувате вече някъде, Донал? — попита адютантът.

— Вие сте истински дорсаец — с усмивка каза Уилям от другият край на масата. — Винаги готови за действие, нали?

— Ласкаете ме, сър — отговори Донал. — По време на битка винаги има по-голяма възможност за изява, отколкото в гарнизонната служба. При равни други условия, разбира се.

— Вие сте прекалено скромен — отбеляза Уилям.

— Несъмнено — внезапно се обади Анеа. — Удивително скромен.

Уилям отправи въпросителен поглед към момичето.

— Анеа, постарай се да не показваш своето високомерно презрение към този приятен млад мъж. Сигурен съм, че Хендрик и Хюго ще се съгласят с мен.

— О, да, разбира се, че ще се съгласят — отговори Анеа и ги погледна. — Много ясно, че ще се съгласят.

— Какво пък — въздъхна Уилям. — Налага се доста неща да прощаваме на избраниците. Що се отнася до мен, трябва да ви призная, че съм в достатъчна степен мъж и също толкова дивак, за да обожавам битките. А… ето, че обядът пристигна.

На масата се появиха препълнени табли. Имаше за всички, освен за Донал.

— Направете си поръчката сам — каза Уилям.

Донал се наведе над комуникатора и започна да поръчва. През това време останалите хванаха приборите и се заеха с обяда.

— Бащата на Донал съученик ли ви беше? — попита Уилям след първото ястие.

— Беше моят най-близък приятел — отвърна маршалът.

— Така ли? — Уилям внимателно взе с вилицата парченце нежно бяло месо. — В това отношение просто завиждам на дорсайците. Вашата професия ви позволява да поддържате дружески отношения и емоционалният контакт не се смесва с ежедневната дейност. — Той махна с тънката си загоряла ръка. — В областта на търговията не е възможно никакво приятелство.

— Може би това зависи от човека — отговори маршалът. — Не всички дорсайци са войници. Вие сте принц, но не всички жители на Сета са предприемачи.

— Това ми е известно — погледът на Уилям се добра до Донал. — Какво е вашето мнение, Донал? Вие сте прост наемник. Или имате някакви стремежи?

Въпросът беше директен, макар и много деликатно зададен. Донал реши, че искреност с доза користолюбие ще бъде най-правилният тон на отговора.

— Искам, разбира се, да стана известен — каза той, усмихна се смутено и добави: — И богат.

Улови намек за леко облаче върху лицето на Галт. Но сега не му беше до това. Имаш си много по-важна работа. Можеше и по-късно да изясни причината за недоволството на генерала. Сега най-важното бе да поддържа интереса на Уилям към себе си.

— Много интересно — вежливо каза принцът. — Как възнамерявате да стигнете до това приятно състояние?

— Надявам се да набера нужният опит на чуждите планети — отвърна Донал. — Все някога ще ми се удаде случай да се проявя.

— Божичко, и това е всичко? — попита Хюго и се разсмя, приканвайки и другите да се присъединят.

Въпреки това Уилям остана сериозен, макар че Анеа присъедини презрителната си усмивка към адютанта, а Ар-Дел свирна.

— Не бъдете толкова зъл, Хюго — каза Уилям. — Харесва ми позицията на Донал. Когато бях млад имах същото настроение. — Той се усмихна на Донал. — След като поговорите с Хендрик трябва да се срещнем. Харесвам хора с широк размах.

Донал и Галт вървяха един зад друг по коридора. Скрит зад широките рамене на маршала, Донал почти се стресна от въпроса:

— Е, какво мислите за тях?

— Сър? — отзова се Донал. Колебаеше се. Реши да избере най-безопасната тема за разговор. — Малко съм удивен от момичето.

— Анеа? — Галт спря пред вратата с номер 19.

— Мислех, че избраниците от Кълтис трябва да са… — Донал се запъна, докато намери необходимата дума, — трябва да са… да се владеят по-добре.

— Тя е съвършено здрава, нормална и много умна. Все пак това са само възможности — отбеляза маршалът. — Вие какво очаквахте?

Отвори вратата, пусна Донал да мине и сам влезе. Вратата веднага се затвори зад него. Когато се обърна, лицето му имаше суров вид, а в гласа се чуха резки нотки:

— Може ли да видя писмото?

Донал въздъхна. По време на целия обяд се опитваше да разгадае характера на Галт. Всичко зависеше от това как маршалът ще възприеме неговият честен отговор.

— Няма никакво писмо, сър. Дори ми се струва, че баща ми никога през живота си не ви е срещал.

— И аз мисля така — отвърна Галт. — Тогава защо е всичко това?