Стивън Ледър

Гладният призрак

На Анджела

Вратата се отвори безшумно върху добре смазаните месингови панти. Двамата мъже и момичето влязоха на пръсти, като закъснели за час ученици. Момичето беше с идеално изгладена бяла престилка на медицинска сестра с джобче вдясно на гърдите и бели обувки. На главата й се мъдреше бяла касинка, а в ръката си държеше малка черна кожена чанта. На ръст едва достигаше метър и петдесет, но поради идеалните пропорции на тялото от разстояние изобщо не можеше да се прецени височината й. Сега обаче, застанала между двамата мъже в мрака, се виждаше колко е дребна. Едва ли биха я одобрили за манекенка, но красотата й можеше да разбие доста сърца.

Тя се приближи до леглото и направи знак на мъжете да застанат от двете му страни. Те бяха облечени в тъмни делови костюми, които им стояха зле, сякаш телата им не бяха свикнали да носят тежък плат и дълги ръкави. Кожата на момичето беше мека и грижливо поддържана като на градско чедо, докато мъжете приличаха на хора, прекарали по-голямата част от живота си на полето. И ако жената имаше вид на човек, на когото не се е налагало да повдигне нищо по-тежко от флакон с червило, мъжете бяха мускулести и силни.

Момичето остави внимателно чантата си в края на леглото до краката на спящия мъж и тихичко я отвори. Нервно облиза горната си устна с бързо движение на малкото си розово езиче и пое дълбоко дъх. Нежните хълмчета на гърдите й повдигнаха бялата престилка. Тя кимна отсечено, двамата мъже посегнаха едновременно и хванаха ръцете на спящия. Застаналият отляво, малко по-нисък от другия, се пресегна и постави уверено ръка върху устата му. Мъжът се събуди стреснат. Започна да рита и да извива рамене, очите му бяха широко отворени, изпълнени със страх и изненада. Опита се да извика, да изкара въздуха от напрегнатите си гърди, но неприятно миришещата ръка заглушаваше всеки звук с изключение на мъчителното ръмжене, твърде тихо, за да бъде чуто извън стаята. Той се опита да размърда глава, но ръката го държеше здраво. Понечи да оголи зъби, за да я захапе, но палецът притискаше брадичката му отдолу и държеше устата болезнено затворена. Мъжете, които той не можеше да види, издърпаха ръцете му встрани и той остана да лежи като разпънат на кръст, здраво притиснат по гръб към леглото, но не спря да рита с крака и да ръмжи. Те го държаха здраво, докато краката му се измориха и ръмженето престана. Изведнъж пленникът осъзна, че всъщност те не го бяха наранили и паниката му полека утихна. Може би само искаха да му кажат нещо, без да нарушават спокойствието на останалите от групата. Сигурно ако лежеше неподвижно, щяха да махнат ръката от устата и да му дадат възможност да говори. Или пък щяха да му кажат какво искат от него. Той се успокои и отпусна, за да разберат, че повече няма да се противи. Но похитителите продължиха да притискат разперените му встрани ръце, а дланта остана върху устата, принуждавайки го да диша шумно през нос.

В този момент забеляза момичето. Виждаше само част от главата с бялата касинка и дръпнатите очи под нея. Усети някаква тежест в края на леглото, тя се качи и коленичи върху него, краката й обхванаха глезените му и той видя ясно лицето й, високите скули и прекрасно извитите вежди. Гледаше го мълчаливо и се усмихваше. Без съмнение тя беше великолепна и той не можеше да откъсне очи от пълните й устни. Езичето й се показа, тя ги облиза бавно и чувствено като котка и започна да се придвижва нагоре, местеше последователно колената си, без да бърза. Нощта беше гореща и под чаршафа той спеше гол, така че усети хладината на бедрата й през плата. Приличаше на медицинска сестра, но какво ли търсеше посред нощ в стаята му и за какво бяха мъжете? За миг му мина мисълта, че може би лежи в болница с амнезия или нещо подобно. Или пък беше припаднал? Но много добре знаеше, че се намира в сградата на посолството, в леглото, където беше спал през предишните три нощи. Не беше в болница и това изобщо не бе сън.

Тя достигна бедрата му и седна, като настани твърдия си задник върху коленете му. Устните й се изпънаха в шеговита усмивка и той видя белите, равни зъби и малкия, тънък език зад тях. Нямаше обеци, кожата й беше безупречна. Не беше плоска като повечето китайки, гърдите й повдигаха бялата престилка. Погледът му проследи извивките на тялото й към бедрата. Престилката се беше вдигнала нагоре, той примижа с очи и успя да зърне коленете. После видя спринцовката в ръката и се скова. Тя я вдигна бавно нагоре, той не можеше да откъсне погледа си от нея, хипнотизиран като заек от змия. Момичето я задържа с иглата нагоре пред лицето си. В другата си ръка държеше малко шишенце с безцветна течност, в което вкара иглата и изтегли съдържанието.