Глутница ангели

След като се поокопитих и се уверих, че не съм си счупил нищо, че всичко си ми е на мястото и не ми тече кръв, Баба Дюти ми обясни какво ми се е случило в храма, или уфо.

— Лоа дойдоха и се вселиха в тялото ти. Точно както направиха и с Алурд. Толкова ли не разбираш, точно такава е целта на обреда.

— Не, не разбирам. Можехте да ме предупредите.

Баба Дюти се спогледа с Ума, която седеше срещу мен и пиеше чай.

— Точно затова и нарисувах веве. За да ви закрилят.

Ума остави чая и се наведе към мен.

— Шарките, които Баба Дюти нарисува върху пода, трябваше да ни скрият от лоа. Да ни направят невидими за тях. По време на обреда лоа си избират посветен, когото да обяздят. С други думи, когото да обладаят и чрез когото да действат и да направят присъствието си осезаемо.

— И го вършите непрекъснато? — ахнах аз. — Все едно си взимате видеокасети под наем?

Баба Дюти кимна — беше изумен, че му задавам такива тъпашки въпроси, все едно съм го попитал дали папата ходи по голяма нужда в гората.

— Ако не бяха лоа, които да ни закрилят и да ни направляват, щяхме да се носим в живота като изкорубено дърво в морето. Те ни сочат правилния път.

— Значи тези лоа са нещо като богове, така ли?

— Има само един Gran Maitre

57

. Само един Бог — отвърна Баба Дюти. — Лоа са си лоа.

— Водун е монотеистична религия, Марти. Ще прощаваш за сравнението, Баба Дюти, но лоа приличат по-скоро на ангелите в християнската вяра. — Тя погледна едрия негър така, сякаш се съмняваше. — Е, сравнението не е от най-сполучливите.

— Лоа не са ангели. Лоа са си лоа — повтори той.

Замислих се, опитвайки се да си спомня какво точно се е случило, след като съм излязъл от пространството, закриляно от веве, но в паметта ми не изникна нищо друго, освен необходно черно пространство.

— И какво точно става, когато лоа те обладаят?

— Сам видя как лоа обяздват Алурд — сви рамене Баба Дюти.

Сетих се как младата жена се е свлякла на четири крака, как е правела движения, сякаш някой я обладава отзад. Инстинктивно свих мускулите на таза си.

— Това беше повелителката Ерзюли.

— Ерзюли ли?

— Ерзюли е лоа — въплъщение на чувствената любов — обясни ми Ума.

Логично е. Доколкото можеше да е логично всичко това.

— И какво, Ерзюли… е обяздила и мен ли? — попитах аз.

Ума и Баба Дюти пак се спогледаха. Някой по-страхлив от мен щеше да се поболее от параноя.

— Не — отвърна домакинът. — Ти беше cheval на повелителя Карфур, който пази портите между световете. — Това ми прозвуча твърде познато. — Карфур е съпруг на Ерзюли, толкова ли не разбираш?

— Разбирам — казах аз, макар че изобщо не беше вярно. — Значи Карфур е слязъл да си потърси ключовете от колата и да си побъбри със своята госпожа, така ли?

— Не само да си побъбри — промълви и Шобан и се изкашля.

Беше толкова притихнала, та чак сега забелязах, че е в стаята.

— Защо? Какво се е случило? — усмихнах се насила аз и изведнъж се почувствах като човек, който се е напил до козирката и се мъчи да разбере какви глупости е вършил на коледното тържество в службата.

Ума и Шобан се извърнаха, затова пък Баба Дюти се показа куражлия. Вдигна дебелия си десен показалец. Допря върховете на показалеца и палеца на лявата си ръка, така че да образуват съвършена окръжност. Пъхна десния пръст в кръга и бързо го задвижи напред-назад: получи се единственият познат на всички знак, ако не броим запазения знак на „Кока-Кола“.

Усетих как пребледнявам и ме присвива под лъжичката. Станах бял като сборище на ку-клукс-клан.

— Какви ги дрънкаш? Че ние… че съм се любил с Алурд ли? — прошепнах аз.

Баба Дюти се усмихна и вдигна рамене.

— Повелителят Карфур упражни съпружеските си права. Тя стана една, не е за разправяне!

Не можех да си поема въздух.

— Любил съм се с Алурд ли? — повторих аз.

— Това няма нищо общо нито с теб, нито пък с Алурд. Такава бе волята на лоа.

— Любил съм се с Алурд? — почти изкрещях аз, сетне сниших тон. — Пред всички?

— Марти… — подхвана Ума, но не знаеше какво друго да каже и не смееше да ме погледне.

Шобан — Бог да поживи мъничкото й терористично сърчице — се опита криво-ляво да ме утеши:

— Не продължи много дълго — каза ми тя и пак се изкашля.

Само да знаете

колко

ми олекна!

Баба Дюти ме помоли да се поразходя заедно с него. Още се чувствах като влачен от порой, но нещо ми подсказа, че сигурно ще ми дойде добре да се поразтъпча. Оставихме другите на грижите на „жените“ на едрия негър. Бяха толкова много, че щяха да стигнат за цял харем, и аз се запитах как ли съседите гледат на начина на живот на Баба Дюти. После обаче се сетих как Алурд на бърза ръка се е справила с онзи разпасан хъшлак и си казах, че едва ли има много оплаквания.