Помещението се намираше в мазето на жилищния блок. Представляваше нещо като правоъгълник с две метални подпори, които бяха оцветени в ярки вихрени багри и шарки и около които имаше малки кръгли площадки, или сцени, високи към педя и половина и застлани с дантела. По стените бяха окачени знамена и гоблени като тези, които бях видял в хола на Баба Дюти, но подът беше гол и всъщност беше пръстен.
Най-смайваща беше предната част на помещението, която, както научих по-късно, била жертвеникът. Късата стена и половината от двете дълги бяха покрити от пода до тавана с полици, които бяха отрупани с какви ли не дрънкулки и приличаха на битпазар.
По тях имаше кутийки и шишенца във всевъзможни цветове, форми и размери. Четирилитрови делви, изпъстрени с дръзки ослепителни шарки, и кристални бокали с капки тъмна лепкава течност. Бутилки от ром и уиски, някои пълни, други — празни, с натопени в тях ярки цветя, и хартиени, и истински. Виждаха се неотваряни шишенца със сосове за салати — само не ме питайте какво е имало в тях, а една от полиците бе задръстена от край до край само с пластмасови шишенца от шампоан марка „Хед анд Шоулдърс“. Дали пък лоа нямаха проблеми с пърхота?
Сред стъкларията се мъдреха множество кукли. Парцалени, с коса от царевична свила, с мъниста вместо очи и юфка вместо ухилена уста, и голи ослепени Барбита с безопасни игли, промушени през пластмасовите им гърди. Всичко наоколо беше осеяно с мъниста и изкуствени скъпоценни камъни, които бяха предостатъчни, за да запълнят цял телевизионен канал на „Хоум Шопинг“. Камбанки и звънци — със и без езичета. Езичета, някои без звънци. Видях върху жертвеника и по пода тъпани и барабани с всякакви размери и форми. Имаше и морски звезди, електрически крушки, плюшен алигатор, върху който пишеше „Поздрави от парка «Азбъри», щата Ню Йорк“, тикви, счупен чадър, тенис фланелка с надписа „Гласувайте за Хауард Патока“, брой на списание „Лайф“ с черно-бяла снимка от коронацията на кралицата върху корицата, няколко малки флейти, десетина-двайсет часовника (нито един дигитален), пластмасова кутийка от бонбони „Пез“…
И насред всичко това — кръст. Беше скован надве-натри от дъски, които изглеждаха така, сякаш са останали от корабокрушение, беше боядисан в червено и бе висок към метър и двайсет. Освен това бе накичен с какви ли не дрънкулки и накити. Там, където раменете му се срещаха, се мъдреше очукан човешки череп с чифт изключително стилни скъпи слънчеви очила марка „Рейбан“.
А, да, и с бейзболна шапка.
Избухнах в смях.
Ума ме изгледа, но не можех да се спра. Смехът просто напираше отвътре, и туйто.
— На нас ли се смееш, приятелю, или с нас? — гръмна някъде зад мен глас.
Обърнах се и видях Баба Дюти, пременен с морава жреческа роба.
— С вас. Определено. — Пак се обърнах и махнах към жертвеника, към невероятната сбирщина от какви ли не шантави предмети, с които бе задръстено помещението. — Това е… — поклатих глава, търсейки най-точната дума. — Това тук е страхотно. Направо изумително.
Баба Дюти дойде при мен и ме потупа по гърба. Изсмя се гръмогласно.
— Още не си видял нищо — обеща ми той.
Очите ми се бяха разширили дотолкова, че преспокойно можехте да си слагате в тях билярдни топки.
Алурд лежеше разкрачена на пода пред мен и се гърчеше като някоя разпасана издънка на Джери Лий Луис или Литъл Ричард. Бе извила гърба си на дъга, беше се подпряла на крака и рамене и бе сложила глава под странен ъгъл, за да се крепи. С едната ръка се търкаше неистово между бедрата (почти разголени), а с другата мачкаше ту едната, ту другата си гърда (напълно голи). Беше разтворила устни и мърдаше език като пепелянка, пъшкаше и стенеше, а върху лицето й се бе изписала невероятна наслада като от оргазъм, какъвто аз никога не съм имал удоволствието да предизвикам. Отново и отново насочвах поглед към зърната на гърдите й, червеникави като хубаво розе, големи като сребърни долари и твърди като сачми.
— Леле-мале! — рекох аз.
Всичко беше започнало, общо взето, спокойно. Баба Дюти ни показа къде да застанем — леко встрани от жертвеника, известен като педжи, така че да виждаме добре нашарения стълб, който нашият домакин наричаше потомитан. Нарисува набързо около нас с бял тебешир шарки, или веве, и ни каза по време на обреда да не ги прекрачваме. После излезе, следван от Алурд.
— Сега какво? — попитах аз Ума.
— Баба Дюти ще отслужи служба, ще призове лоа. Настоя много да участваме и ние.
— Обредът влиза ли в онова, което трябва да направим? За да предпазим лей-мрежата?
— Не съвсем — отвърна индийката. — Това по-скоро е благословия за нашето начинание. Ливърпул не е средоточие на лей-линиите. Точно обратното. Енергията тук е отровена за години напред, а не е изключено и изобщо да не може да бъде възстановена.
— Защо?
— Лоша карма. Близо век Ливърпул е бил средище на търговията с роби. Било е преди двеста години, но силният ужас и досега се долавя. Тъкмо по тази причина и Баба Дюти се е установил именно тук.
Паху изсумтя.