Господин Никой

Кафенето се оказва обикновено квартално бистро, леко модернизирано с розов неон и с няколко големи огледала зад тезгяха. Вътре е шумно и многолюдно поради обедния час. Младенов спира до автомата за игра при входа, където са изправени двама мъже, единият от които безжалостно блъска апарата, докато другият наблюдава действията му.

— Момчета, запознайте се: това е Емил, дето бягахме заедно. Това са Тони Тенев и Милко Илиев, добри момчета, наши хора…

Милко с явно неудоволствие прекъсва играта, за да ми подаде ръка и тутакси след това отново се залавя за бутоните. Тони е по-радушен и дори прави опит да подеме разговор, но Младенов ме дърпа навътре:

— После, после. Ела да те представя на другите

„Другите“ са седнали около малка маса в ъгъла. Двама от тях вероятно са по-важни личности, защото, като ме запознава с тях, Младенов ги именува господин Димов и господин Кралев. Господин Димов очевидно е най-важният. Това личи по флегматичното му държане и скучаещия израз на лицето. Той е нисък и пълен, с болнав зеленикав оттенък на лицето. Кралев е мургав човек с мрачна физиономия, дебели черни вежди и мазни черни коси, прилепнали към четвъртития му череп. Той е толкова чернокос, та изглежда зле обръснат, макар вероятно заранта да е теглил две контри по бузите си. Младенов ме представя едва ли не като стълб на опозицията срещу комунизма и припомня, че аз съм същият, дето съм му спасил живота. Въпреки тия атестации нито Димов, нито Кралев ми обръщат особено внимание. Първият все пак благоволява да ми протегне инертно пълната си потна ръка, а вторият само бегло ми кима с мазния си алаброс.

На масата има още двама мъже, очевидно хора без значение, именувани фамилиарно с прозвища „Гарвана“ и „Смока“. Има и една жена, навярно ползуваща се благоволението на Димов, защото е седнала до него и си позволява да го нарича „Боре“. Тя е с едро телосложение и с някаква пламтяща червена рокля, която по яркост може да се мери само с пурпурния руж на устните й.

— Госпожица Мария Кирова, известна наша артистка — представя ми я Младенов.

— Мери Ламур — поправя го известната артистка и великодушно ми прави място до себе си.

Аз се усмихвам мило, за да покажа, че съм оценил великодушието, макар че от Мери Ламур заедно с уханието на острия парфюм се носи и известен дъх на женска пот.

— Гарсон — извика Младенов с царствен жест, предполагащ най-малко поръчване на бутилка шампанско. — Две бири

— Как е там, в България? — пита Мери, решила като дама да поддържа разговора на масата.

— Много зле — отвръщам, като правя печална физиономия.

— Това го знаем — промърморва Димов. — Хората недоволствуват, стоки няма, цените растат…

Той говори, като свива пълните си устни, и примлясва, сякаш смуче бонбон. Дебелите му къси пръсти си играят с ключовете на колата, на които е окачена сребърна пластинка с изображение на скорпион. Шефът вероятно е роден под знака на скорпиона.

— Искам друго да кажа — забелязвам аз стеснително…

Димов ме поглежда със сънливите си очички, сякаш учуден, че съм искал да кажа нещо, което той не е доловил.

— Зле е в смисъл, че комунистите здраво са се окопали. Няма надежда скоро да се обърне…

— Извинете, но вие не виждате по-далече от носа си — казва меко Димов, все тъй смучейки несъществуващия си бонбон.

— Е, и ти пък, Борисе — намесва се добродушно Младенов. — Не искам да правя комплименти, но Емил Бобев е един от нашите най-кадърни журналисти. Комунистите, ако си знаеха работата, щяха злато да дават за такива като него, а не да го уволняват…

Той поема регала, който келнерът му поднася, чуква се с мене и добавя:

— Мисля, че тъкмо човек като Емил ни е нужен за списанието.

— За да пише, че няма начин да съборим комунизма — обажда се за пръв път Кралев с нисък тръбен глас.

— Хайде пък и вие Какво го награкахте човека — взема моята страна Мери Ламур. — Казал е, каквото си мисли. Аз такива, дето казват, каквото си мислят, сто пъти ги предпочитам пред онези, дето ви се докарват само за да изскубнат някой франк, а после ви се плезят зад гърба

— Благодаря ви, госпожице — обаждам се аз, срещу което получавам една дружелюбна усмивка. — Бил съм цял живот достатъчно праволинеен, за да имам нужда да се перча пред когото и да било. И съм изтърпял достатъчно от режима, за да е необходимо да доказвам, че го мразя. Когато пишем статии, ние ще пишем, разбира се, според задачите на нашата пропаганда. Което съвсем не значи, че трябва да вземеме собствената си пропаганда за чиста монета. Първото условие да победиш противника си е да имаш реална представа за силата му.

Тая малка лекция по политическа зрелост е произнесена спокойно, но с необходимата твърдост. Ефектът е точно тоя, който съм очаквал: Кралев ме поглежда под дебелите си вежди с открита неприязън. Затова пък Младенов е окуражен от увереното ми държане. Той демонстративно се чука повторно с мене и допива на един дъх бирата си. Димов заема средна позиция.