Господин Никой

Да я целуна ли? Откъде-накъде? — възразявам си аз, когато най-после гарирам колата пред къщи. — Разочарована била. Представяла си всичко по-различно. Аз също съм си представял нещата по-различно, но за това не виня другите, а собствената си глупост. Ще минеш, мойто момиче, през разочарованията, ако изобщо успееш да минеш, и тогава можеш да дойдеш да си поговорим. Може даже и да те целуна, ако все още държиш на това.

Натискам бутона в преддверието и стълбището светва. Изкачвам бавно моите деветдесет и две стъпала, отключвам вратата, заключвам отново и влизам в мизерното студио. Щраквам електрическия ключ.

В стаята мълчаливо ме очакват, насядали по креслата и леглото ми, хората от Центъра.

Всички са тук, в пълен комплект; Димов, Кралев, Младенов, Тони, Гарвана и Смока, Само Милко го няма. Вероятно не са успели да му съобщят за съдебното заседание. Защото очевидно предстои съдебно заседание. И може би — екзекуция.

— Я, каква изненада — казвам с най-радушния си глас. — И защо така, на тъмно?

— Затваряй си устата — предупреждава ме мрачно Кралев. — Ще отговаряш само на въпроси.

— И така може — отвръщам, като се облягам на вратата. — Свикнал съм.

— Бобев, ти, собствено, за кого работиш? — запитва меко, почти кротко Димов, като примлясква вкусно с пълните си устни.

Изведнаж ми се приисква да го плесна по пълната буза, за да изплюе несъществуващия си бонбон.

— За вас работя — отвръщам.

— За кого работиш? — повтаря малко по-бавно, но все тъй меко Димов, като ме фиксира със сънливите си очички. — Мисля, че разбираш какво имам предвид.

— Ако имате предвид някаква работа вън от тая, около списанието, трябва да ви кажа, че нищо не разбирам… Освен че някой вероятно ви е пуснал някаква муха… Иначе не мога да си обясня това нощно посещение… За кого мога да работя?…

— Затваряй си устата — изръмжава отново Кралев. — Сега ние задаваме въпросите.

— Я не се ежи — казвам аз, минавайки на естествения си тон. — Ти ли им пусна мухата?

Кралев се готви да ми отвърне, но Димов го спира с бялата си подпухнала ръка:

— Виж какво, Бобев: за да не губим време в извъртания, ще ти кажем най-напред какво ние знаем и тогава, ако имаш малко акъл в главата, сам ще разбереш, че трябва да ни кажеш какво ти знаеш. Кралев, обясни на момчето как стоят нещата.

— Какво ще му обяснявате? — обажда се ненадейно Гарвана. — Оставете да го изведа в банята и да се свърши…

— Ти мълчи — срязва го Димов. — Хайде, Кралев, обясни на момчето.

Аз отивам всъщност към четиридесетте, но когато Димов казва „момчето“, той намеква не за възрастта ми, а за моята неопитност и за самонадеяността, която ме е подвела да се намеся в играта на възрастните хора. На което в случая не виждам как мога да възразя.

— Тоя тип още от началото ми беше съмнителен — започва Кралев с ниския си тръбен глас.

— Само на тебе ли? — не се стърпява Гарвана.

— Ти мълчи — срязва го отново Димов. — Ако се обадиш още веднаж, ще те пратя да чакаш долу.

Гарвана озъбва жълтите си големи зъби в обидена усмивка, но премълчава и ми хвърля кръвнишки поглед: тук ще чакам, не долу, бъди спокоен.

— Още от началото ми беше съмнителен, затова още от началото почнах да го наблюдавам — продължава Кралев. — Забелязах, че премного любопитствува, макар да се прави на абдал. Предупредих портиера също да следи кога нашият влиза и излиза. Така разбрах, че е почнал много да подранва за работа, и то в определени дни. Затова днеска и аз подраних. И го хванах на местопрестъплението…

— Чуках на вратата ви — обяснявам аз на Димов. — Това е престъплението ми.

— Не е това. Ти си мислиш, че е това — казва тежко Кралев. — Щях да те причакам, когато излизаш от стаята, но не те видях през ключалката и не се сетих, че се криеш зад завесата. Затова помислих, че си издимил нанякъде. Само че туй виждаш ли го?

Той вади от джоба си малко късче тъмна хартия и ми го показва.

— Това, за твое сведение, е фотографска хартия. Сложихме я на тъмно в дъното на чекмеджето на Димов и на тъмно я извадихме. И все пак, оказа се, че тя е осветена. Сега ясно ли ти е?

— Какво чекмедже бе? — казвам аз ядосано. — Аз бях вън от стаята. За какво чекмедже и за какви хартии ми дърдориш?

— Пребъркайте го — нарежда с мекия си гласец Димов и нетърпеливо подхвърля ключовете от колата в ръката си.

Гарвана и Смока дружно се спускат към мене и като ме блъскат и безмилостно дърпат дрехите ми, бързо и грижливо ме обискират. Ключовете, разбира се не са в джобовете ми. Може да съм новак, но не съм съвсем дете.

— Откъде у тебе толкова пари? — пита Димов, след като грижливо преброява банкнотите от портфейла ми с късите си пълни пръсти.

— Нали оня ден ми платихте заплатата?

— От „оня ден“ са минали още пет дни. През това време да не си просил?

— Той само днес плати шестдесет франка сметка — обажда се Тони, като отбягва погледа ми.

Младенов, който през цялото време мълчи, се помества неудобно.

— И тая вечер си водил на гуляй дъщерята на Младенов — допълва Димов. — Откъде толкова пари?

— За тая вечер бай Марин ми даде пари — отговарям. — Дори ми даде повече, отколкото похарчих.