Господин Никой

Извиквам момичето с цигарите и Франсоаз, както и следва да се очаква, взема едно пакетче „сини“. В това време пристига и поръчаният рикар. Чернокосата запалва цигара и пуска в чашата кубче лед. Прозрачната жълтеникава течност бавно се замъглява.

— Идвам от страна на нашия познат — казва тихо Франсоаз, като наблюдава търпеливо как пастисът в чашата побелява. — Предложението ти е прието. Ще поддържаш връзка с мене. Ще получаваш инструкции чрез мене. Никакви други контакти. Една сантиментална връзка, нищо повече.

— Сантиментална връзка с тебе Не ме разсмивай.

Тя отпива от питието, което вече е съвсем побеляло, после смуква от цигарата си и ме поглежда, но нищо не казва.

— Ами ония не знаят ли, че ти си ми помогнала да избягам от Атина?

— Нищо не знаят. И ти също не се опитвай да знаеш повече от необходимото. Ще хванеш някоя мозъчна треска, та ще се чудя какво да те правя.

— Вярно — кимам. — Психическите заболявания при компания като твоята съвсем не са изключени. Кога ще получа инструкциите?

— Още днес.

— Слушай, Франсоаз. След пет минути тук ще дойде едно момиче. Имам среща.

— Тогава плащай и да тръгваме.

— Франсоаз, моля те: имам известни съображения да не провалям тая среща.

— Напълно известни — съгласява се Франсоаз. — Аз пък те мислех за по-сериозен.

— Не, наистина те моля: ако има някаква възможност, нека отложим за по-късно.

Франсоаз ме поглежда съжалително, после въздъхва лека досада:

— Ако ти бяха пратили някой друг вместо мене, не знам как щеше да капризничиш. Но както и да е. За един път ще отстъпя. Къде ще вървиш оттук?

— Ами ще вечеряме в „Жур е нюи“, после можем да идем на едно кино, после от единадесет часа ще бъдем в „Крайзи хорс салон“ и към три часа ще си бъда в къщи.

— Каква програма Ти сам ли я измисли? Надявам че поне самичък ще се прибереш в къщи.

— Разбира се. Нещата съвсем не са, както ти си въобразяваш…

— Не ме интересува. Добре. Знам ти адреса. Изобщо, ще намеря начин да те открия.

Тя допива питието си, изгася цигарата и става. Тъкмо навреме, защото в далечината от съседния ъгъл се задава Лида. Но аз съм такъв пропаднал тип, че гледам не толкова към Лида, колкото към отдалечаващата се стройна фигура, стегната в изящния сив костюм.

— Отдавна ли чакате? — пита момичето и сяда на стола на Франсоаз.

— Доста отдавна, но не по ваша вина. Нарочно дойдох по-рано, за да подишам малко въздух.

— То пък тука е един въздух… — сбръчва нос Лида. — Откак съм дошла, непрекъснато ме боли глава от бензина.

— Ще свикнете — успокоявам я. — Искам да кажа, ще свикнете с главоболието. Какво ще вземете?

— Каквото пиете вие.

Поръчвам още два рикара.

— Намерихте ли си вече компания? — питам.

— Че къде да я намеря? Единствената ми компания е Мери Ламур.

— А Кралев?

— Не ми говорете за него.

— Да не сте се скарали вече?

— Не сме се карали. Просто не мога да го понасям. Има, знаете, хора, които просто не мога да понасям. И тоя е такъв. Като го видя, мравки ми полазват по гърба.

— Един съвет от мене: недейте му го казва. Кралев е опасен човек. Значи, само с Мери Ламур се разбирате?

— Там е лошото, че и с нея твърде не се разбирам.

— Защо? И тя ли сипе мравки наоколо си?

— Не е чак дотам неприятна. Просто прекалено цинична е за моя вкус.

— Какво, дрънка мръсотия или…

— Мръсотиите са най-дребното. Просто има цинично отношение към живота.

— Че кой пък има друго отношение? Всички имат еднакво отношение, само че едни го прикриват от приличие, а други са по-искрени.

— Това не е вярно — възразява тя с една нотка на заядливост, която ми е вече позната.

Не отговарям, защото келнерът в тоя момент донася питиетата. Слагам лед в чашите и наливам на Лида малко вода.

— Също като мастика — казва момичето, като пийва. — Само че по-кофти.

— Въпрос на вкус.

— По-кофти е — настоява Лида.

— Добре — промърморвам. — За вас е по-кофти, а за мене е по-хубаво. Въпрос на вкус.

— И цигарите им са кофти — казва момичето, като запалва от моите цигари.

— Тогава не ги пушете.

— Побеснявам просто, като гледам как тия наши българи се опитват да изглеждат като французи. Баща ми и той навлякъл един къс шлифер и едно бомбе, като че ли е двайсетгодишен хлапак.

— Вие също не изглеждахте много блестящо онзи ден — напомням аз. — Обаче сега видът ви е значително по-сносен.

Всъщност тя е в една съвсем евтина поплинена рокля, на сиви и бели черти, купена навярно още тоя следобед от монопри, но поне без претенции за ослепителност. И понеже самата Лида е добре скроена, роклята изглежда, общо взето, поносима.

— Не съм си променяла вида зарад вас — подхвърля девойката предизвикателно.

— Не си въобразявам подобно нещо.

Тя, разбира се, лъже. А аз се правя, че й вярвам. Ружът по устните е съвсем лек, а синилата и чернилките около очите напълно са изчезнали. Изобщо, вслушала се е в указанията ми.

— Какво ще правим тази вечер? — пита Лида, като гледа през рамото ми към навалицата по булеварда.

Съобщавам й накъсо програмата с малки бележки относно заведенията, които ни предстои да посетим.

— Вие сте решили да се реванширате тая вечер…

— Не. Чисто и просто имам повече пари.

— Тук всички говорят само за пари. Просто ужасно.