Госпожа Мафия

Сам се огледа за пепелник. Нямаше, затова изтръска цигарата си на пода.

Гласът на Уелч стана по-сериозен:

— Искам да знам кой върти далаверите на Тери, докато е в затвора. Знам, че някой ще го замести.

— Ти нещо си се объркал — сряза го Сам. — С Тери сме разделени повече от година. А дори когато живеехме заедно, не съм имала никаква представа за заниманията му.

Уелч отново облиза устни.

— Винаги познавам, когато лъжеш, Сам. Личеше си, когато излъга в съда, личи си и сега.

Сам не отговори. Издиша дима през носа си и изтръска още пепел на пода.

— Нищо не дължиш на Тери, Сам. Той е престъпник. Убиец. Изобщо не се е замислил за теб или за децата, когато е дръпнал спусъка.

Сам кръстоса крака. Уелч застина при шума от търкането на чорапогащите й.

— Тук не става дума за Тери, нали? Тук става дума за мен и теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Хайде, Франк. Взех ти акъла още преди години, когато за пръв път започна да се занимаваш с Тери, и оттогава, щом ме видиш, онази работа ти се вдига като бейзболна бухалка.

Уелч изгуби самоувереността си, започна да заеква:

— Какво? Аз никога… не е така… не можеш…

Не успя да състави правилно изречение.

Сам се усмихна самодоволно, усети, че е попаднала в целта. Пусна цигарата на пода и я смачка с пета. Стана и седна на ръба на масата така, че гърдите й да са на нивото на подобните на развалени стриди очи на Уелч.

— Мислиш ли, че ще излежи цялата присъда? — попита тя.

— Предполагам.

Той облиза устни и слюнката му заблестя на светлината на лампата.

— Дълго време е това, доживотната присъда.

Последва неколкоминутно мълчание, през което време Уелч отчаяно се опитваше да не гледа гърдите на Сам. Тя се наведе леко, за да му осигури по-добра гледка към деколтето си.

— Имаш ли приятелка, Франк? Стабилна връзка?

Уелч се изкашля.

— Ходя от време на време…

Сам се наведе още малко. По горната устна на инспектора заблестяха капчици пот.

— Не можех да приема веднага, нали? Въпреки че сме разделени, Тери си остава същият ревнив мръсник. Щеше да те пребие от бой. Мен също.

— Не ме е страх от Тери.

— Мен ме е страх.

— Вече можеш да си спокойна.

— Дали затворът е достатъчен? — Тя се усмихна. — Може би… — Понижи глас и прошепна: — Трябва ли да го правим тук, Франк?

— Какво искаш да кажеш?

— Не може ли у нас? Утре вечер. Може да отворим бутилка вино.

— Не пия.

Той едва не се задави на последната дума, закашля се.

Сам се усмихна и наклони глава на една страна.

— Губиш.

Уелч преглътна тежко и обърса уста с опакото на ръката си.

— Кога?

Сам вдигна рамене.

— Около девет. Може дори да сготвя нещо. Ти обичаш спагети, нали?

Уелч кимна енергично.

Усмивката на Сам се стопи, тя се озъби:

— Похотлив глупак! Винаги можел да познае кога лъжа, а? По-скоро ще се излекуваш от халитозата2, отколкото да те допусна до леглото си.

Уелч се дръпна рязко, стреснат от избухването й. Сам поклати презрително глава.

Преди Уелч да успее да каже нещо, вратата се отвори. Беше лекарят на участъка с две шишенца за проби. Уелч стана и изхвърча от стаята.

— Постарай се да напълниш и двете — изсъска на излизане.

Сам се усмихна на лекаря и протегна ръка за шишенцата.

— Тук ли да го направя, или някой ще ме придружи до тоалетната?

Триша слезе несигурно на високите си токчета и измъкна чантата си изпод масичката на телефона в коридора. Беше вързала дългата си руса коса на опашка, вратовръзката на училищната й униформа висеше разхлабена около врата й.

Сам се показа от кухнята с чиния препечени филийки.

— Хей, а закуска?

— Не съм гладна, мамо. Ще си взема нещо в училище.

Сам й поднесе чинията и вдигна вежди.

— Мамо, не искам да си затлача артериите с холестерол.

— Това е маргарин „Флора“. Богат на полиненаситени мастни киселини. Каквото и да представляват те.

— Сигурна ли си?

— Кълна се в майка ти.

Триша вдигна една филийка и я подуши подозрително.

— Мирише на масло.

— Още едно от чудесата на съвременната наука. Така ли ще ходиш на училище?

Триша се намръщи.

— Какво ми има?

— Изглеждаш, сякаш току-що си паднала от леглото. И си се намацала с твърде много грим.

— Мамо, в наши дни всички момичета носят грим. Дори някои момчета.

Сам не можа да сдържи усмивката си. Триша бе наследила високите скули и блестящите очи от нея, изглеждаше голяма за петнайсетгодишна. На нейните години Сам бе изглеждала по същия начин. Дори като ученичка спокойно минаваше за двайсетгодишна и си осигуряваше достъп до всички барове и нощни заведения. Въпреки това на Сам никога не й беше хрумвало да отиде с розово червило и грим на училище.

— И обеците ли са разрешени?

— Стига да не се клатят. Това е по правилник. — Триша явно усети, че майка й не й вярва. — Вярно е, мамо.

Сам отметна един кичур от ухото й.

— Как върви училището?

— Училище като училище.

— Не те ли тормозят заради татко ти?

Триша се намръщи.

— Не повече от нормалното. — Тя погледна големия си електриковозелен часовник. — Трябва да вървя.

— Кога се прибираш?

— Защо?

— Защото аз ще излизам.

— Пак ли? Снощи се прибра чак в единайсет.

— Имам работа. Опитвам се да уредя нещата на баща ти.

— Не е ли малко късно?

— Става дума за финансовите му проблеми.