Град на паднали ангели

— Крещях ли докато падах? — попита тя, искрено любопитна.

Той кимна.

— За щастие няма никого вкъщи. Иначе щяха да си помислят, че те убивам.

— Ха. Не можеш да ме хванеш. — Тя ритна с крак и се завъртя лениво във въздуха.

Очите на Джейс заискряха.

— Да се обзаложим?

Клеъри познаваше това изражение.

— Не — каза бързо. — Каквото и да си мислиш…

Но той вече го беше направил. Когато Джейс се движеше бързо, отделните му движения бяха

почти неразличими. Видя как протяга ръка към колана си и после нещо проблесна във

въздуха. Чу звук от раздираща се тъкан и въжето над нея се скъса. Вече не я държеше и тя

полетя свободно (прекалено изненадана, за да извика) право в ръцете на Джейс. От сблъсъка

той залитна и двамата паднаха върху меките постелки на пода. Клеъри се озова отгоре му и

той й се усмихна.

— Супер. Сега беше много по-добре. Изобщо не извика.

— Нямах възможност — беше останала без дъх и то не само от сблъсъка при падането.

Лежеше върху Джейс, усещаше тялото му под своето и от това устата й пресъхна, а сърцето й

ускори ритъма си. Преди мислеше, че начинът, по който реагираше тялото й (начинът, по

който телата и на двамата реагираха един към друг), ще избледнее с времето, но това не се

беше случило. Напротив — колкото повече време прекарваше с него, толкова по-зле ставаше.

Или по-хубаво, помисли си тя, зависеше от гледната точка.

Той я гледаше с тъмнозлатните си очи и тя се зачуди дали цветът им не беше станал по-

наситен след срещата им с ангел Разиел край бреговете на езерото Лин в Идрис. Не можеше

да иска повече: всички знаеха, че Валънтайн беше призовал Ангела и че той беше изцелил

Джейс от нанесените му от Валънтайн рани, но никой, освен Клеъри и Джейс, не знаеше, че

Валънтайн беше наранил осиновения си син смъртоносно. Беше пронизал сърцето му като

част от призоваващия ритуал, беше го пробол и държал, докато умре. Клеъри беше пожелала

Разиел да върне Джейс от мъртвите. Това беше нещо огромно и то беше шокирало Клеъри. И

Джейс също, подозираше тя. Бяха се разбрали да не казват на никого, че Джейс всъщност

беше умрял, макар и за кратко. Това бе тяхна тайна.

Джейс протегна ръка и отметна косата от лицето й.

— Шегувам се — каза той. — Не си чак толкова зле. Ще се научиш. Трябваше да видиш как

Алек правеше превъртанията в началото. Май веднъж сам се ритна в главата.

— Сигурно, но тогава трябва да е бил на единадесет. — Тя го изгледа. — Предполагам ти

винаги си бил изключителен.

— Изключителен съм по рождение — той погали бузата й с върховете на пръстите си

толкова леко, че я накара да потрепери. Клеъри не каза нищо; той се беше пошегувал, но в

известен смисъл беше истина. Джейс беше роден за това, което беше. — Докога можеш да

останеш тази вечер?

Тя се усмихна леко.

— Приключихме ли с тренировката?

— Бих искал да сме приключили. Макар да има някои неща, които искам да оттренираме….

— той се протегна и я придърпа, но в този момент вратата се отвори и влезе Изабел;

токовете на ботушите й затракаха по лакирания паркет.

Когато видя Джейс и Клеъри на пода, вдигна вежди.

— Гушкате се значи. Мислех, че трябва да тренирате.

— Откъде да знаем, че ще влезеш, без да чукаш, Из? — Джейс не помръдна, само обърна

глава настрани и погледна Изабел едновременно с раздразнение, и с обич. Клеъри обаче

побърза да стане и приглади измачканите си дрехи.

— Това е тренировъчната зала. Обществено достъпно пространство е. — Изабел дърпаше

едната от ръкавиците си от червено кадифе. — Тъкмо си ги купих от „Траш енд Водевил”.

Бяха в разпродажба. Направо да се влюбиш. Не ти ли се иска да имаш такива? — тя размърда

пръсти.

— Не знам — каза Джейс, — няма да подхождат на екипа ми.

Изабел направи гримаса.

— Чу ли за мъртвия ловец на сенки, когото намерили в Бруклин? Тялото било обезобразено,

затова още не са го разпознали. Сигурно мама и татко са отишли там.

— Да — каза Джейс и седна. — Клейвът има заседание. Налетях на тях на излизане.

— Нищо не ми каза — рече Клеъри. — Затова ли толкова се забави, като излезе за въже?

Той кимна.

— Съжалявам. Не исках да те плаша.

— Иска да каже, че не е искал да развали романтичната атмосфера — Изабел прехапа

устната си. — Дано не е някой познат.

— Едва ли. Тялото било захвърлено в изоставена фабрика преди няколко дни. Ако го

познавахме, щяхме да забележим, че е изчезнал. — Джейс прибра косата си зад ушите.

Гледаше Изабел някак нетърпеливо, помисли си Клеъри, сякаш му беше неприятно, че е

повдигнала темата. Искаше й се да й беше казал по-рано, въпреки че щеше да развали

атмосферата. Наясно бе, че работата му, че работата на всички тях, често ги сблъскваше със

смъртта. Семейство Лайтууд още скърбяха, всеки по свой начин, за загубата на най-малкия

им син Макс, който умря, защото беше на неподходящо място, в неподходящ момент. Беше

странно. Джейс бе приел решението й да напусне гимназия и да започне обучение, без да

мърмори, но се страхуваше да обсъжда с нея опасностите на живота на ловците на сенки.

— Отивам да се облека — заяви тя и тръгна към вратата на малката съблекалня до

тренировъчната зала. Беше съвсем обикновена: светли дървени стени, огледало, душ и