Град на паднали ангели

придаваха вид на красива рок звезда. Беше облечен със зелена тениска и дънки, а по двете му

голи ръце се виеха татуировки — не знаци, обикновени татуировки. Сякаш по ръцете му

беше изписан текст, който изчезваше под ръкавите на тениската.

Добре, не беше грозен, трябваше да признае Саймън.

— Знаете ли — каза Кърк най-накрая и наруши тишината. — Схванах. Той наистина е много

секси.

Кайл примигна и се обърна към Ерик.

— Искате ли да изпея нещо или не?

Ерик взе микрофона от стойката и му го подаде.

— Давай! Опитай.

— Всъщност е доста добър — каза Клеъри. — Реших да се пошегувам, като казах да

приемете Кайл в групата, но той наистина пее добре.

Вървяха по „Кент Авеню” към къщата на Люк. Небето беше потъмняло, ставайки от синьо-

сиво, подготвяше се да посрещне здрача, и облаци бяха надвиснали над Ийст Ривър. Клеъри

прокарваше облечената си в ръкавица ръка по металната мрежа на оградата, която ги делеше

от напуканата бетонна дига, карайки я да дрънчи.

— Казваш го, само защото според теб е секси — отвърна Саймън.

Клеъри се намръщи.

— Не е чак толкова секси. Не е най-сексапилният мъж на света — който, заключи Саймън,

вероятно беше Джейс, макар и да бе достатъчно мила да не го каже. — Помислих си, че би

било добре да го вземете в групата. Ако Ерик и другите не му кажат, че си вампир, значи

няма да кажат на никого. Да се надяваме, че ще се откажат от глупавата си идея. —

Наближаваха къщата на Люк. Саймън я виждаше от другата страна на улицата, жълтата

светлина на прозорците се открояваше в настъпващата тъмнина. Клеъри спря до една дупка в

оградата. — Помниш ли, когато убихме една камара раум демони тук?

— Ти и Джейс убихте една камара раум демони. Аз едва не повърнах — спомни си Саймън,

но мисълта му беше заета с друго. Той мислеше за Камила, как седеше срещу него в

градината и казваше: „Ти се сприятели с ловците на сенки, но никога няма да станеш част от

тях. Винаги ще си някъде встрани.” Той погледна Клеъри и се запита какво ли би казала, ако

й разкажеше за срещата си с вампира и предложението й. Сигурно щеше да бъде ужасена.

Фактът, че не можеше да бъде наранен, не й пречеше да се притеснява за безопасността му.

— Сега не би се уплашил — каза нежно тя, сякаш четеше мислите му. — Сега имаш Знака —

тя се обърна да го погледне все още облягайки се на оградата. — Някой изобщо забелязал ли

го е, питал ли те е за него?

Саймън поклати глава.

— Косата ми почти го скрива, а и вече поизбледня. Виждаш ли? — той отметна косата си.

Клеъри протегна ръка, докосна челото му и усети линиите на изписания знак. Очите й бяха

тъжни, както онзи ден в Залата на Съглашението в Аликанте, докато чертаеше по кожата му

най-старото проклятие на света.

— Боли ли те?

— Не. Не ме боли. — „И Каин казал на Бог: „Наказанието ми е по-голямо, отколкото мога да

понеса.” — Знаеш, че не те виня, нали? Ти спаси живота ми.

— Знам. — Очите й блестяха. Свали ръка от челото му и прокара ръкавицата по лицето си.

— По дяволите. Мразя да плача.

— Ами по-добре свиквай — каза той и когато очите й се разшириха, добави набързо: —

Говорех за сватбата. Тя не е ли следващата събота? Всички плачат на сватби.

Клеъри изсумтя.

— Та как са майка ти и Люк всъщност?

— Отвратително влюбени. Ужасно е. Няма значение… — потупа го по гърба. — Трябва да

се прибирам. Ще те видя ли утре?

Той кимна.

— Разбира се. До утре.

Гледаше я как прекоси улицата и изкачи стълбите до входната врата на къщата на Люк.

Утре. Зачуди се откога с Клеъри не се бяха разделяли за повече от няколко дни. Запита се

дали не е беглец и скитник на този свят, както беше казала Камила. Както беше казал

Рафаел. „Кръвта на брат ми ме призова от земята.” Той не беше Каин, който беше убил брат

си, но проклятието твърдеше обратното. Беше странно, замисли се той, да чакаш да загубиш

всичко, без да знаеш дали изобщо това ще се случи или не.

Вратата се затвори зад Клеъри. Саймън се обърна и тръгна по „Кент” към спирката на

скоростния влак на улица „Лоримър”. Вече беше почти тъмно, небето над него бе като

вихрушка от сиво и черно. Саймън чу свистене на гуми по пътя зад него, но не се обърна.

Колите постоянно се движеха прекалено бързо, въпреки пукнатините и дупките по

пътищата. Едва когато един син ван го доближи и спря със скърцане, той се обърна.

Шофьорът на вана дръпна рязко ключовете от стартера, спря двигателя и отвори със замах

вратата. Висок мъж, облечен със сив анцуг с качулка, която беше толкова ниско нахлупена,

че почти скриваше лицето му. Мъжът скочи от шофьорското място и Саймън видя, че държи

дълъг, блестящ нож в ръка.

По-късно Саймън щеше да се сети, че е можел да избяга. Беше вампир, по-бърз, от който и да

е човек. Можеше да надбяга всеки. Трябваше да избяга, но беше прекалено изненадан;

стоеше замръзнал, докато човекът с блестящия нож в ръка тръгваше към него. Мъжът каза

нещо с нисък, гърлен глас, нещо на език, който Саймън не разбра.

Саймън отстъпи назад.

— Виж — каза той и посегна към джоба си, — вземи портмонето ми…

Мъжът се нахвърли върху него, замахвайки с ножа към гърдите му. Саймън погледна надолу