Град на паднали ангели

обожание и благоговение. Саймън потръпна вътрешно. Беше ужасно да си обвързан до

такава степен с някого и да нямаш собствена воля.

Изабел клатеше глава; като каза само с устни „не” на Саймън. Може би беше права, помисли

си той. Изабел беше отличен ловец на сенки. Тя преследваше демони и нарушаващи Закона

долноземци (полудели вампири, магьосници, практикуващи черна магия, върколаци,

побеснели и изяли някого) от дванайсетгодишна и може би беше най-добрият ловец на

сенки на нейната възраст, с изключение на брат й Джейс. И с изключение на Себастиан,

помисли си Саймън, който беше по-добър и от двамата. Но пък той беше мъртъв.

— Добре — рече Саймън. — Ще дойда.

Изабел завъртя очи.

— Саймън — запротестира тя.

И двамата ратаи потриха ръце като злодеи от комикс. Страховит беше не самият жест, а че

го направиха в един и същи момент и по един и същи начин — сякаш бяха марионетки и

някой беше дръпнал конците им в синхрон.

— Отлично — каза господин Арчър.

Изабел удари камата в масата с трясък и се наведе напред, блестящата й черна коса помете

покривката на масата.

— Саймън — рече тя с настойчив шепот, — не ставай глупав. Няма причина да тръгнеш с

тях. А Рафаел е идиот.

— Рафаел е водач на вампирите — отвърна Саймън. — Неговата кръв ме направи вампир.

Той е моят… както там се казва.

— Отец, създател, творец. Има милиони думи за това, което той направи — каза Изабел

разсеяно. — Неговата кръв може и да те е направила вампир, но не тя те направи дневен

вампир — очите й срещнаха неговите през масата. „Джейс те направи дневен вампир”. Тя

обаче никога не би го изрекла на глас; само няколко души знаеха истината, цялата история

за Джейс и защо Саймън беше такъв. — Не е нужно да правиш каквото той ти нареди.

— Разбира се — каза Саймън и понижи глас. — Но, ако откажа, мислиш ли, че Рафаел ще го

преглътне? Няма. Ще продължи да ме преследва. — Погледна крадешком към ратаите. — Те

ще ме тормозят навсякъде. Навън, в училище, у Клеъри…

— И какво? Клеъри няма да го понесе? — Изабел вдигна ръце. — Добре. Нека поне дойда с

теб.

— Категорично не — отсече господин Арчър. — Това не засяга ловците на сенки. Това е

работа на Децата на нощта.

— Аз няма…

— Законът ни дава право да пазим делата си в тайна — проговори господин Уокър сковано.

— И да ги обсъждаме само помежду си.

Саймън ги погледна.

— Дайте ни един момент, моля. Искам да говоря с Изабел.

За кратко настъпи тишина. Около тях животът в заведението продължаваше. Ресторантът

започваше да се пълни, както всяка вечер. Прожекцията в киното на долната улица беше

свършила и сервитьорките се суетяха наоколо, носеха вдигащи пара чинии на клиентите,

двойките на съседните маси се смееха и бъбреха, готвачите зад бара си крещяха поръчки

един на друг. Никой не поглеждаше към тях и не осъзнаваше, че става нещо странно. Саймън

вече беше свикнал с магическия прах, но понякога, когато беше с Изабел, не можеше да се

отърси от чувството, че е затворен зад невидима стъклена стена, откъснат от човечеството и

от кръговрата на живота.

— Много добре — каза господин Уокър и отстъпи. — Господарят ми обаче не обича да чака.

Те се отдръпнаха към вратата (очевидно студеният въздух, който нахлуваше, когато някой

влизаше или излизаше, не им пречеше) и застанаха като статуи. Саймън се обърна към

Изабел.

— Всичко ще бъде наред. Няма да ме наранят. Не могат да ме наранят. Рафаел знае всичко

за… — той махна неловко към челото си — …това.

Изабел протегна ръка през масата и отметна косата от челото му, докосването й беше по-

скоро проучвателно, отколкото проява на нежност. Тя се намръщи. Саймън беше гледал

белега достатъчно пъти в огледалото и знаеше как изглежда. Сякаш някой беше взел тънка

четка и беше нарисувал няколко линии на челото му, над и между веждите. Понякога знакът

променяше формата си, подобно на картините, образувани от облаците в небето, но беше

ясен и черен, и някак заплашителен. Като предупредителна табела на чужд език. Което,

предполагаше Саймън, си беше точно така.

— Наистина ли… действа? — попита тя шепнешком.

— Според Рафаел, да — отвърна Саймън. — Нямам причина да мисля противното. — Хвана

китката й и я дръпна от лицето си. — Няма да пострадам, Изабел.

Тя въздъхна.

— От всичко, което досега съм научила, бих казала, че идеята не е добра.

Саймън стисна ръката й.

— Стига. Любопитно ти е какво иска Рафаел, нали?

Изабел потупа ръката му и се облегна назад.

— Разкажи ми всичко, когато се върнеш. Обади се първо на мен.

— Добре — Саймън се изправи и закопча якето си. — Направи ми една услуга. По-скоро

две.

Тя го погледна предпазливо и развеселено.

— Казвай.

— Клеъри каза, че довечера ще тренира в Института. Ако се засечете, не й споменавай къде

съм. Ще се разтревожи без причина.

Изабел завъртя очи.

— Добре. А втората?

Саймън се наведе и я целуна по бузата.

— Опитай борша, преди да си тръгнеш. Фантастичен е.

Господин Уокър и господин Арчър не бяха най-приятната компания. Те поведоха Саймън

мълчешком през улиците на Долен Ийст Сайд като се плъзгаха странно и поддържаха

разстояние от няколко крачки пред него. Ставаше късно, но тротоарите на града бяха пълни