Град на паднали ангели

Очите й проблеснаха, сякаш това я изненада и леко я развесели, и може би, помисли си

Саймън, дори изпита уважение към него.

— Това, което ще ти кажа, не ги засяга. То няма да застраши тях или тяхното

благосъстояние. Потайността е заради моята собствена безопасност.

Саймън я изгледа подозрително. Сериозно ли говореше? Вампирите не бяха като феите,

които не можеха да лъжат. Трябваше обаче да признае, че беше любопитен.

— Добре. Ще запазя тайната ви, освен ако не реша, че казаното от вас би изложило

приятелите ми на опасност. Тогава сделка няма да има.

Усмивката й стана ледена; явно не й допадаше, че не й вярва.

— Много добре. Явно нямам голям избор, тъй като силно се нуждая от помощта ти. — Тя се

наведе напред, тънката й ръка си играеше със столчето на чашата за вино. — До скоро

спокойно ръководех манхатънския клан. Имахме красиво убежище в една стара сграда от

преди войната в Горен Ийст Сайд, не като онази миша дупка, в която Сантяго е натъпкал

хората ми сега. Сантяго, Рафаел, както ти го наричаш, беше втори след мен. Най-верният ми

поданик… Или поне така си мислех. Една нощ разбрах, че убива хора, примамва ги в стария

хотел в испанския Харлем и пие кръвта им за забавление. Оставяше костите им в контейнера

за боклук отвън. Поемаше глупав риск, нарушаваше Споразумението. — Тя отпи от виното.

— Отидох да разговарям с него и разбрах, че е казал на клана, че аз съм убиецът. Че аз

нарушавам Закона. Беше постановка. Искаше да ме убие и да завземе властта. Избягах само с

Уокър и Арчър, които ме пазят.

— Значи през цялото време ни е заблуждавал, че ви замества до завръщането ви?

Тя направи гримаса.

— Сантяго е изпечен лъжец. Иска да се върна, наистина, но само за да ме убие и официално

да стане водач.

Саймън не беше сигурен какво се очаква да каже. Не беше свикнал възрастни жени да го

гледат с изпълнени със сълзи очи или да споделят лични истории.

— Съжалявам — каза той накрая.

Тя сви красноречиво рамене и той се зачуди дали акцентът й не беше френски.

— Това вече е минало — каза тя. — Крих се в Лондон дълго време, търсех съюзници, чаках

сгоден случай. После чух за теб. — Тя протегна ръка. — Не мога да ти кажа откъде, заклех се

да мълча. В мига, в който чух за теб обаче, осъзнах, че съм чакала именно теб.

— Мен?

Тя се наведе напред и докосна ръката му.

— Рафаел се страхува от теб, Саймън, както е и редно. Ти си един от неговите вампири, но

не можеш да бъдеш наранен или убит. Той не може да вдигне и пръст срещу теб, без да си

навлече гнева на Бог.

Настъпи тишина. Саймън чуваше лекото електрическо жужене на коледните лампички над

него, плискането на водата в каменния фонтан в центъра на градината, шума от бученето и

бръмченето на града. Когато проговори, гласът му беше тих:

— Вие можете да я кажете.

— Какво?

— Думата. Гневът на… — думата го задави и изгори устата му, какво винаги досега.

— Да. Бог. — Тя дръпна ръката си, но погледът й беше топъл. — Нашият вид има много

тайни. Аз мога да ти ги разкрия, да ти ги покажа. Ще се убедиш, че не си прокълнат.

— Госпожо…

— Камила. Наричай ме Камила.

— Все още не разбирам какво искате от мен.

— Наистина ли? — тя поклати глава и разкошната й коса се развя около лицето й. — Искам

да се присъединиш към мен, Саймън. Срещу Сантяго. Ще отидем заедно в отвратителния му

хотел и когато последователите му видят, че си на моя страна, ще го напуснат и ще дойдат

при мен. Вярвам, че още са ми верни, но се страхуват от него. Ако ни видят заедно, страхът

им ще изчезне и ще минат на наша страна. Човек не може да се бори с божественото.

— Не знам — каза Саймън. — В Библията Якоб се е борил с ангел и е победил.

Камила го погледна, веждите й бяха повдигнати.

Саймън сви рамене.

— Еврейско училище.

— „И Якоб нарече мястото Пениел, защото беше виждал лицето на Бог.” Ти не си

единственият, който познава Светото писание. — Сериозното й изражение изчезна и тя се

усмихна. — Може и да не го съзнаваш. Дневен вампире, но докато носиш Знака, ти си ръката

на отмъщението на Рая. Никой не може да ти се противопостави. Не и вампир.

— Страхувате ли се от мен? — попита Саймън.

Почти веднага съжали, че я е попитал. Зелените й очи потъмняха като буреносни облаци.

— Аз да се страхувам от теб? — после обаче се овладя, лицето й се успокои, изражението й

омекна. — Не, разбира се. Ти си интелигентен мъж. Убедена съм, че ще осъзнаеш

предимствата на предложението ми и ще се присъединиш към мен.

— И какво по-точно е предложението ви? Искам да кажа — ясно, ще се опълчим на Рафаел,

а после? Аз не го мразя и не искам да се отърва от него просто заради самата идея. Той не ме

закача. Това ми е достатъчно.

Тя кръстоса ръце пред гърдите си. Носеше сребърен пръстен със син камък на средния пръст

на лявата ръка, над плата на ръкавицата.

— Наистина ли това искаш, Саймън? Мислиш, че Рафаел ти прави услуга като „не те

закача”, както сам се изрази? Всъщност те е осъдил на изгнание. Засега вярваш, че нямаш

нужда от някой от твоя вид. Доволен си от приятелите, които имаш — хората и ловците на

сенки. Криеш бутилки с кръв в стаята си и лъжеш майка си какво си всъщност.

— Вие как…