Градина на желанията

Момиченце на около пет годинки тичаше с разперени ръце из двора. Някаква жена се беше облегнала на раздрънканото субару комби, скръстила беше ръце на гърдите си и наблюдаваше детето. Косата й беше сплъстена, под очите й имаше тъмни кръгове, изглеждаше крехка и уязвима. Сякаш едва се сдържаше да не затрепери и да рухне.

Клеър машинално се запита дали когато бременната Лорълай се е появила ненадейно с шестгодишната си дъщеричка, вкопчена в ръката й, баба й е изпитала същите чувства — облекчение, гняв, печал, паника.

Насили се да се раздвижи и прекоси двора, поне за миг забравила Тейлър.

—    Сидни?

Сидни се стресна и се отдръпна от колата. Изгледа сестра си от глава до пети и едва тогава се усмихна. Изплашената жена, която отбранително притискаше ръце до гърдите си, бе заменена от предишната Сидни — онази, която се подиграваше на фамилното име, без да подозира какво щастие е да си родена тук.

—    Здрасти, Клеър.

Клеър спря на няколко метра от нея. Хрумна й, че може да е призрак или двойница на сестра й. Сидни не би позволила да я видят с коса, сплъстена от мръсо-

тия. За нищо на света не би допуснала да се покаже пред хората с тениска, изцапана с храна. Тя беше такава чистница, толкова организирана. Полагаше неимоверно старание да не прилича на другите Уейвърли.

—    Къде беше?

—    Къде ли не. — Невероятната усмивка озари лицето й и вече нямаше значение как изглеждат косата и дрехите й. Да, наистина беше Сидни.

Малката престана да обикаля двора и изтича при нея. Сидни я прегърна:

—    Дъщеря ми Бей.

Клеър погледна детето и се насили да се усмихне. Момиченцето беше тъмнокосо като нея, но имаше сините очи на майка си.

—    Здравей, Бей.

—    А господинът е... - подхвърли Сидни.

—    Тейлър Хюс. - Той подаде ръка. Клеър се сепна

— не беше усетила кога отново е застанал зад нея. — Живея в съседната къща.

Сидни се здрависа с него и кимна:

—    Къщата на семейство Сандърс. Стегнали сте съборетината. Не беше синя последния път, когато я видях, а мръснобяла.

—    Заслугата не е моя. Купих я ремонтирана.

—    Аз съм Сидни Уейвърли, сестрата на Клеър.

—    Приятно ми е. Е, аз тръгвам. Клеър, ако ви потрябвам... - Потупа я по рамото и се отдалечи. Клеър беше обзета от противоречиви емоции. Не искаше той да си тръгва, но, разбира се, не можеше и да остане. Оставил я беше насаме със Сидни и мълчаливата й дъщеричка и тя се чувстваше като в небрано лозе.

Сестра й повдигна вежди:

—    Много е секси.

40

—    Уейвърли — промърмори Клеър.

—    Какво?

—    Ти каза, че фамилното ти име е Уейвърли.

—    Така беше поне доскоро.

—    Мислех, че го ненавиждаш.

Сидни равнодушно сви рамене.

—    Ами Бей? — попита Клеър.

—    И тя е Уейвърли — тросна се Сидни и помилва малката: - Поиграй си още малко, съкровище. - Щом дъщеря й се отдалечи, тя добави: — Къщата изглежда невероятно. Нов покрив, нови прозорци, нова боя. Нямах представа, че е толкова красива.

—    Ремонтирах я с парите от застраховката на баба Уейвърли.

Сидни се обърна, уж да проследи с поглед как Тейлър се качи по стъпалата към верандата и влезе в къщата. Само че Клеър я познаваше прекалено добре. Сестра й беше потресена. Нима очакваше да завари баба им жива и здрава? Какво очакваше?

—    Кога? — прошепна Сидни.

—    Какво кога?

—    Кога почина тя?

—    Преди десет години. На Бъдни вечер, малко след заминаването ти. Нямаше начин да ти съобщя. Не знаехме къде се намираш.

—    Баба знаеше. Бях й казала. Виж, може ли да преместя таратайката зад къщата? - Сидни удари с юмрук по предния капак. - Иначе кой знае какво ще си помислят хората.

—    Къде е колата на баба, която тя ти отстъпи?

—    Продадох я в Ню Йорк. Баба каза, че мога да я продам, ако поискам.

—    Живяла си в Ню Йорк, така ли?

-    Не, останах там само година. Не се задържах дълго на едно място, също като мама.

Погледите им се срещнаха, ненадейно настъпи тишина.

-    Защо си дошла, Сидни?

-    Търся си дом.

-    За колко време?

Сидни тежко въздъхна:

-    Не знам.

-    Не можеш да оставиш Бей тук.

-    Какво?

-    Както мама ни заряза. Не можеш да я зарежеш

тук.

-    Никога няма да изоставя дъщеря си! - В гласа на Сидни прозвучаха истерични нотки и внезапно Клеър разбра, че сестра й премълчава нещо. Нещо съдбовно се бе случило, та тя да се върне в омразното й градче. — Какво искаш да направя? Да ти се моля на колене?

-    Не искам да се молиш.

-    Нямам къде другаде да отида. - Сидни сякаш изплю думите като люспи от слънчогледово семе; те залепнаха за тротоара и се втвърдиха под палещите лъчи на слънцето.

Клеър се запита как да постъпи. Не биваше да изгони сестра си. Пък и от горчив опит знаеше, че близките могат да ти причинят най-много страдания.

-    Закусвали ли сте? — промърмори.

-    Не.

-    Чакам ви в кухнята.

-    Миличка, ела да преместим колата! - провикна се Сидни и малката хукна към нея.

-    Бей, обичаш ли ягодови кексчета? — попита Клеър.

42