Градина на желанията

Момиченцето се усмихна и се превърна в копие на майка си като малка. Сърцето на Клеър се сви, спомни си как искаше да отнеме всичко от сестричката си, как я гонеше от градината, за да не види какво правят двете с баба й, как криеше рецептите на най-горните полици, та Сидни да не узнае тайните съставки. Много по-късно, когато порасна, все се питаше дали тя не е причината сестра й да намрази всичко, свързано с фамилията Уейвърли. И това дет© ли щеше да ненавижда всички Уейвърли? Бей не знаеше, че също има скрита дарба. Може би тя, Клеър, щеше да я научи да я използва. Не знаеше дали със Сидни изобщо ще се одобрят и колко време възнамерява да остане сестра й, но чрез Бей щеше да се опита да изкупи вината си.

В разстояние на няколко минути животът й се бе променил. Баба й беше приютила двете със Сидни, и то без да задава въпроси. Така постъпваха истинските Уейвърли.

-    Ягодовите кексчета са ми любимите! - възкликна Бей.

Сидни се сепна:

-    Как разбра?

-    Не аз, Иванел разбра. — Клеър тръгна към къщата.

***

Сидни остави субаруто зад къщата редом с белия миниван, паркиран пред гаража. Първо извади платнената си торба и раничката на Бей, после заобиколи колата, свали регистрационния номер и го пъхна в чантата. Така никой нямаше да разбере откъде идват.

Бей, която бе изтичала напред, я чакаше на алеята между къщата и градината.

-    Наистина ли ще живеем тук? — запита поне за шестнайсети път, откакто сутринта бяха спрели пред входната врата.

Сидни дълбоко си пое въздух. Господи, още й се струваше невероятно.

-    Да - отвърна.

-    Това е къща за принцеси. - Малката се обърна и посочи отворената градинска порта: - Може ли да разгледам цветята?

-    Не. Цветята са на Клеър. - Чу се тупване, от градината се изтърколи ябълка и спря пред краката й. Тя не се стресна. В семейството бяха свикнали с дървото, което предсказваше бъдещето на хората и ги замеряше с ябълки. Пък и то я посрещаше много по-сърдечно от сестра й. - И не припарвай до ябълковото дърво.

-    Не обичам ябълки.

Сидни коленичи пред дъщеричката си. Приглади косата й, оправи блузката й:

-    И така, как се казваш?

-    Бей Уейвърли.

-    Къде си родена?

-    В междуградски автобус.

-    Кой е баща ти?

-    Не го познавам.

-    Откъде си?

-    Отвсякъде.

Тя хвана ръката на малката:

-    Нали разбираш защо трябва да казваш тези неща?

-    Защото тук сме различни. Не сме като преди.

-    Удивляваш ме.

-    Благодаря. Дали Клеър ще ме хареса?

44

Сидни се изправи, за миг й причерня, зави й се свят. Побиха я тръпки, всяко примигване й причиняваше болка. Толкова беше уморена, че едва се държеше на крака, но не искаше да прояви слабост пред Бей, а още по-малко пред сестра си. Насили се да се усмихне и промълви:

-    Сигурна съм, че ще те обикне.

-    Аз я харесвам. Прилича на Снежанка.

През солариума влязоха в кухнята, Сидни се огледа, обзета от чувство, напомнящо страхопочитание. Помещението беше преобразено и сега заемаше и площта на някогашната трапезария. Умивалниците и плотовете бяха от алпака, монтирани бяха два ресторантски хладилника и две фурни.

С Бей безмълвно седнаха до масата и загледаха как Клеър приготви кафеварката, после пъхна във фурната две замразени ягодови кексчета. Сидни си мислеше, че сестра й се е променила — не изцяло, но някак неуловимо, както светлината се променя в течение на деня -пада под друг ъгъл, оттенъкът е различен. И поведението й бе друго, вече не се държеше като властна егоистка. Но под привидното й спокойствие, напомнящо спокойствието на баба им, сякаш прозираше скрито предупреждение: „Оставете ме на мира и аз ще съм доволна.“

Докато наблюдаваше сестра си, Сидни за пръв път си даде сметка, че Клеър е красива. Досега не беше обръщала внимание на външността й. Май и собственикът на съседната къща харесваше Клеър. А Бей беше очарована от леля си и не откъсваше поглед от нея, когато сложи пред нея кексчето и чаша мляко.

-    Значи имаш фирма за обслужване на тържества — промърмори Сидни, когато Клеър й подаде кафето. - Видях надписа на вана отвън.

- Да - лаконично отвърна сестра й и обърна глава, при което се разнесе омайващият аромат на мента и люляк. Косата й беше по-дълга от преди и като шал закриваше раменете й. Сидни беше специалистка по косите. С удоволствие завърши курса за фризьорки, обичаше работата си в салона в Боас. Хората не подозираха колко издайническа е косата, а тя по рождение разбираше езика й. Чудно й беше, че колежките й не владееха това умение. За нея открай време то бе съвсем естествено.

Нямаше сили да разговаря със сестра си, която издигаше помежду им преграда, затова отпи от кафето и с изненада откри, че е с канела, както го приготвяше баба Уейвърли. Искаше й се да го изпие, но ръката й се разтрепери и тя остави чашата.