Градина на желанията

Клеър се усмихна — харесваше й да я сравняват с баба й. Не познаваше щастието да притежава име, докато майка й не я доведе тук, в дома на баба й. Бяха пристигнали в Баскъм преди около три седмици, Сидни беше родена наскоро и Клеър седеше под дървото на двора, докато хората от градчето идваха да видят Лорълай и новороденото. Клеър не беше новородена, затова предполагаше, че никой няма да се интересува от нея. Мъж и жена излязоха от къщата и загледаха момиченцето, което правеше къщички от съчки.

—    Типична Уейвърли - отбеляза непознатата. -По своему, разбира се.

Малката не вдигна поглед, не продума, но се вкопчи в тревата, за да не полети. Беше Уейвърли! Не сподели с никого, абсолютно с никого от страх да не й отнемат щастието, само че от този ден нататък всяка сутрин отиваше с баба си в градината; наблюдаваше я, с цялото си сърце искаше да е като нея, да прави всичко, което прави една Уейвърли, за да докаже, че макар да не е родена тук, тя принадлежи към този род.

-    Ще опаковам няколко кашончета с желе и оцет за пазара — обърна се към Иванел. — Ако изчакаш, ще те закарам вкъщи.

12

—    Имаш ли нещо за магазина на Фред?

-Да.

—    Тогава идвам с теб. Ще си купя кока-кола. Може да си взема и домати. Като ги спомена одеве, изведнъж ми се приядоха.

Старицата се впусна в описание на предимствата на жълтите домати спрямо червените. Клеър извади от килера четири кашона и опакова бурканчетата и шишенцата. Щом свърши, Иванел я последва навън до бялото комби с надпис „Уреждане на празненства „Уейвърли“ и се настани на предната седалка. Клеър остави кашончетата в багажника, подаде на старицата кутията с „нейната“ торта и голям хартиен плик и седна зад волана.

—    Какво има в плика?— поинтересува се Иванел.

—    Специална доставка.

—    За Фред - многозначително подхвърли старицата.

—    Не съм го казала.

—    За Фред е.

—    Май не те чух. За кого е?

Иванел изсумтя:

—    Правиш ми се на хитруша, а?

Клеър се засмя и натисна газта.

Бизнесът й процъфтяваше, защото местните хора знаеха, че ястията, приготвени от цветята, растящи около ябълковото дърво в градината на Уейвърли, въздействат по странен начин на онзи, който ги консумира. Бисквитите с желе от люляк, сладките с чай от лавандула и чаените кексчета с крем от латинка, които дамите от Женското дружество поръчваха веднъж месечно, помагаха да въпросните дами да пазят тайна. Пържените глухарчета, сервирани върху

ориз с невен, пълнените цветове от тиква и супата от розови пъпки гарантираха, че гостите ще забележат само красотата на дома, не и недостатъците. Децата, на които даваха мед от анасон и исоп, бонбони с анге-лика и кексчета с карамелизирани теменужки, ставаха сериозни и ученолюбиви. Който на Четвърти юли пиеше вино от орлови нокти, придобиваше способността да вижда в тъмното. Особеният аромат на соса от луковици на зюмбюл пораждаше раздразнение и мисли за миналото, салатите с цикория и мента вдъхваха вяра, че ще се случи нещо хубаво.

Домакиня на тазвечерното празненство беше Ана Чапъл, декан на факултета по изкуство в колежа „Ориън“, която в края на всеки пролетен семестър даваше вечеря за колегите си. От пет години насам Клеър осигуряваше храната за тържеството. За нея беше от полза да стане известна сред членовете на академичната общност, очакващи само оригинално меню, докато местните хора, които никога не бяха напускали градчето, се обръщаха към нея за задоволяване на съвсем други потребности - да доверят нещо и да са сигурни, че тайната им ще остане скрита, да получат служебно повишение или да възкресят приятелство.

Първо Клеър спря на фермерския пазар, където държеше под наем няколко полици в една будка, после продължи към града и паркира пред магазин „Деликатесите на фред“, който две поколения бяха наричали „Бакалията на Фред“, преди клиенти да му станат богатите колежанчета и заможните туристи.

Двете с Иванел влязоха в магазина, дъсченият под заскърца под краката им. Старицата тръгна към щанда с доматите, Клеър — към канцеларията на собственика. Потропа веднъж и отвори вратата:

14

-    Здравей, Фред.

Той седеше по риза с къси ръкави зад старото бюро на баща си, пред него имаше куп фактури, но явно мислеше за друго, защото стреснато подскочи. Изправи се и промърмори:

-    Клеър. Много ми е приятно.

-    Донесох двата кашона, които поръча.

-    Добре, добре. — Той грабна бялото сако, окачено на облегалката на стола, и го облече. Придружи я до комбито, за да й помогне да пренесе кашончетата.

— Донесе ли... ъъъ... другото, за което те помолих? — попита, като влязоха в склада.

Тя се поусмихна, върна се до колата, след малко се появи отново и му подаде хартиената торба, в която имаше бутилка вино от рози и здравец.

Фред я взе (личеше, че се чувства неловко) и й връчи плик с чека. Не беше необичайно — винаги й плащаше с чек за желето и оцета, само дето този път сумата беше десеторно по-голяма. А пликът бе по-ярък, сякаш бе пълен със светулки и озарен от надеждата на Фред.

-    Благодаря, Фред. Ще се видим другия месец.

-    Да. Довиждане, Клеър.

***