Градът на златната сянка

Приклекна и захлупи лицето си с ръце, закри очите си — мъчеше се да осъзнае всичко възможно най-ясно. Какво беше станало? Животът му… животът му преди беше обикновен. Училище, някоя и друга любов, прекалено много време, прекарано в мотаене с приятели, които имаха повече пари от него и биха могли да си позволят дългите пиянски обеди и среднощните гуляи. Диплома по… момент… по история на изкуството, получена без особени усилия. Работа като най-нисш помощник-куратор в галерията „Тейт“, скромен костюм, колосана якичка, туристически групи, които искат да цъкат пред инсталацията „Нов геноцид“. Нищо необичайно. Той беше Пол Робърт Джонас, нямаше нищо друго освен себе си, ала това не го превръщаше в нещо особено. Той беше никой.

И защо беше всичко това?

Полудял ли беше? Или си бе ударил главата? Може ли да има лудост, изпълнена с толкова подробности, толкова кротка? Е, не през цялото време беше толкова тихо и спокойно. Беше видял чудовища, ужасии — спомняше си ги също толкова ясно, колкото и въжетата с пране на покрива, които се виждаха през прозореца на студентската му квартира. Чудовища…

… Дрънчащи, скърцащи със зъби, вдигащи пара…

Пол се изправи — изведнъж се беше уплашил. И преди беше идвал на това място и тук живееше нещо ужасно. Освен ако не беше пленник на някакъв фалшив спомен, който не би могъл да проумее, deja vu с остри зъби, той беше идвал тук и мястото не беше безопасно.

— Пол! — Гласът беше тих, идваше отдалече, изнемощял от отчаяние, но той го позна още преди да се сети от коя част на живота му идваше.

— Гали?

Момчето! Момчето беше с него, когато паднаха от онзи летящ кораб, но се беше изплъзнало от паметта му при внезапния прилив на завръщащите се спомени. А сега? Дали онова огромно, невъзможно създание, машината гигант, беше успяло да наръга детето?

— Гали? Къде си?

Никакъв отговор. Насили се да стане и се спусна към вратата в дъното на залата. Реалност и спомен отново го нападнаха с болезнена сила. Прашни растения се протягаха във всички посоки и стигаха до гредите на покрива, покриваха всичко освен високите прозорци. Изгуби се сред джунгла на закрито. А отвъд нея — знаеше, помнеше — имаше един великан…

И жена, толкова красива, че можеше да разбие сърцето ти, и с криле…

— Пол! Помощ!

Запромъква се към гласа, като си проправяше път между сухите, пращящи клони. Листата се отместваха под ръцете му, превръщаха се в прах и той потъваше в пушиляка, който се вдигаше и се виеше при всяко негово движение. Гъсталакът се разтваряше пред него, клоните падаха, огъваха се, някои се чупеха, щом ги докоснеше, и разкриваха клетка от тънки златни пръти. Прътите бяха изпоцапани с черни и сиви петна и обвити с черни филизи. Клетката беше празна.

Въпреки че се боеше за момчето, Пол застина разочарован. Тук преди беше тя. Спомняше си я живо — блещукането на крилете й, на очите й. Но клетката беше празна.

Не, почти празна. В средата, почти скрито от преплетените лиани и корени, от нападалата шума, нещо проблясваше. Пол приклекна, промуши ръка през покритите с петна решетки и се помъчи да го достигне. Ръката му хвана нещо гладко, хладно и тежко. Щом го вдигна и го измъкна през решетките, прозвъняха нежни звуци.

Беше арфа — златна дъга със златни струни. Вдигна я и се загледа в нея. Тя започна да се стопля в дланите му, а после се засвива като хвърлено в огъня листо. Само след миг стана съвсем мъничка — колкото монета от двайсет пенса.

— Пол! Не мога…

Болезненият вик, който последва, беше остър и прекъсна изведнъж. Той се изправи, стреснат и разтреперан, стисна златния предмет в юмрук и тръгна, мачкайки по пътя си разпадащите се растения. Беше изминал само няколко крачки, когато пред него изникна врата, висока пет пъти колкото него. Докосна я и тя поддаде.

Помещението, огромно като хангар, имаше дървени колони и голи стени от струпани камъни. Бавно се въртяха огромни колела; грамадни лостове се люшкаха нагоре-надолу. Зъбчати колела колкото двуетажен автобус си пробиваха път по веригата от още по-грамадни, необозрими зъбчати колела, чиито зъбци се подаваха през огромни процепи в стените. Миришеше на масло, на мълния и на ръжда, а шумът беше като при бавно разпадане. Грохотът, силният ритмичен трясък, от който трепереха дебелите стени, монотонните удари на падащите грамадни тежести бяха песента на непонятния и неспирен глад на машините, които биха могли да смелят дори основите на Времето и Пространството.

Гали стоеше на единственото празно място насред помещението. От двете му страни бяха застанали две фигури — единият беше кльощав, а другият — невероятно тлъст.

Щом Пол тръгна към него, пред очите му се разля отчайващ мрак. Гали се мъчеше да се изтръгне, но онези двамата го държаха без всякакво усилие. Кльощавият беше целият от блестящ метал, с нокти като куки — не приличаше на човек, главата му нямаше очи и приличаше на бутало. Другият беше толкова дебел, че мазната му кожа се бе опънала чак до прозрачност и светеше със своя собствена лоена, жълтеникавосивкава светлина като огромен оток.