Градът на златната сянка

— Защо не можем да се изключим? — попита настоятелно приятелят на чернокосия варварин. — Това е единствената загадка, която искам да бъде разрешена. Опитах се да се изключа и все едно ме сложиха на електрическия стол! Реалното ми тяло е някъде в някаква болница, но аз си стоя включен!

— За първи път чувам за това! — Изненадата на Селърс беше доловима дори насред мърморенето на гостите. — Тук действат разни закони, които никой от нас не разбира. Никога не бих задържал някого против волята му. — Той вдигна безформените си бели ръце. — Ще се опитам да намеря решение.

— Наистина се опитайте, защото иначе…!

— А какво беше онова? — попита Рени. — Онова, което ни сграбчи — не знам как иначе да го нарека, — докато влизахме в симулацията. То уби човека, който ни доведе тук. Атаско каза, че било неврална мрежа, но Сингх пък каза, че е живо.

Останалите около масата започнаха да си шепнат.

— И на това не мога да отговоря — заключи Селърс. — В центъра на Адърланд има неврална мрежа, вярно е, но как действа тя и какво би могло да означава „живо“ при тези обстоятелства, изобщо не ми е ясно все още. Точно затова имам нужда от вашата помощ.

— Помощ ли? Имаш нужда от помощ, значи. — Сладкия Уилям се изправи, разлюля пера и описа сложен, подигравчийски поклон. — Мили мои, търпението ми току-що като че ли се изчерпи. Сега ви казвам „чао, чао“. Ще си легна с нещо топличко в леглото и ще се помъча с всички сили да забравя, че изобщо съм чувал някоя от тези глупотевини.

— Обаче не можеш! — Дългокосият мъжага с екшънските мускули стана несигурно. Гласът му беше плътен, но заговори някак притеснено. — Не разбираш ли? Никой от вас ли не разбира? Това е… това е Съветът на Елронд!

Начервените устни се свиха в гримаса.

— Ти пък какви ги дрънкаш?

— Толкин не си ли чел? Искам да кажа, ами то си е точно това! Един пръстен — за да властваш над всички тях, друг — за да ги намериш! — Варваринът като че ли се беше вживял. Рени, която сама се канеше да каже нещо по-остро на Сладкия Уилям, потисна раздразнението си и се вгледа в мъжа. Имаше нещо налудничаво във възбудата на мъжа и за миг Рени се зачуди дали не е неуравновесен.

— О, тия истории ли? — презрително подхвърли Сладкия Уилям. — Точно се чудех откъде си го копирал тоя изглед на Господин Мускул.

— Ти си Орландо, нали? — видимо се зарадва Селърс. — Или може би трябва да те наричам Таргор?

Варваринът примигна изненадано.

— Ами… Орландо, предполагам. Всъщност не избрах сам да се явя тук със сима на Таргор. Стана, като… като идвахме насам.

— Ето къде съм го виждала! — прошепна Рени на !Ксабу. — В Дървесната къща! Спомняш ли си? Човекът закуска се възмути от сима му.

— Радвам се, че си тук, Орландо — каза Селърс отново угрижено. — Надявам се, че и другите постепенно ще започнат да споделят убежденията ти.

— Шъ споделяме простотии, това е истината — обади се Очилаткото с хромираните плочки. — Той — прас!, вие — прас!, аз определено вдигам гълъбите. — Той стана, подпрял покритите си с шипове юмруци на покритите си с шипове хълбоци като някое заядливо метално бодливо свинче.

Орландо не се обезсърчи.

— Не си тръгвай! Винаги така става! Хора, които привидно нямат никаква надежда, но всеки има какво да даде, заедно решават загадката и побеждават врага.

— Групичка безнадеждни идиоти, които заедно се напъват да разрешат привидно неразрешима задачка, така ли? — каза Сладкия Уилям с весел подигравчийско-презрителен тон. — Да де, да де, това ми звучи точно в онзи стил, по който си падаш, като те гледам, сладурче. Но върви и за описание на някоя смахната, параноична религиозна секта. „О, не, само ние, малцината умници, разбираме, че светът свършва! Но ако се нанесем в тези канали и носим специалните си шапки от алуминиево фолио, единствено ние ще се спасим!“ Спести ми точно тези драма, моля те. Предполагам, че сега всичките ще се вредите да разказвате жалкия си животец. — Той засенчи с длан челото си, сякаш му идваше твърде много и не би могъл да го понесе. — Е, милички, довършете си тоя чай за смахнати без мене. Ще може ли някой само да изключи оная тъпотия, която ми се бърка в командния интерфейс?

Боливар Атаско изведнъж рязко се надигна от стола си, после стана и направи няколко несигурни крачки. Рени си помисли, че се е обидил на това конте, Сладкия Уилям, но Атаско замръзна на място, разперил ръце, като че ли да запази равновесие. Последва дълга, изпълнена с очакване тишина.

— Той май се изключи — обади се Селърс. — Може би…

Мартин запищя. Плесна се по челото и се свлече на колене, виейки като алармена система, предупреждаваща за изтичане на отровен газ.

— Какво има? — извика Рени. — Мартин, какво ти става?

Силвиана Атаско беше застинала като съпруга си. Селърс се взря в нея, после — в Мартин, а след това изчезна като спукано мехурче.

С помощта на !Ксабу Рени успя да настани французойката на един стол. Опитваше се да разбере какво се е объркало. Мартин спря да пищи, но само стенеше и се клатеше насам-натам.