Градът на златната сянка

— Аз… аз мисля… — поколеба се тя, но не можа да намери никаква основателна причина да откаже.

Беше само осем и половина сутринта и мисълта да остане в апартамента я ужаси. Малкият й брат лежеше в кислородна палатка, недосегаем, сякаш беше мъртъв, а перспективата да прекара в една и съща кухня с баща си, когато дойде на себе си след няколко часа, скова врата и раменете й като в менгеме.

— Добре — каза тя. — Да вървим.

Ако !Ксабу действително изпитваше някакви чувства, той определено не го показа. Докато вървяха към административния център на Пайнтаун, той като че ли гледаше навсякъде другаде, но не и към Рени, а полуотворените му очи, които почти винаги излъчваха свенливост и сънливост, се местеха от олющената по стените боя към закованите прозорци и търкалящите се по широките улици боклуци.

— Боя се, че тази част на града не е много приятна.

— Къщата на хазайката ми е в Честървил — отвърна той. — Този квартал е малко по-заможен, въпреки че по улиците като че ли има по-малко хора. Но онова, което ме изумява — и трябва да призная, Рени, и малко ме ужасява, — е човекоподобието на всичко това.

— Какво искаш да кажеш?

— Не е ли тази думата — човекоподобие? Може би човечност? Онова, което искам да кажа, е, че навсякъде тук — във всички градове, които съм видял, след като напуснах моя народ — се строи, за да се изолира земята, да се скрие за очите и ума. Скалите са разчистени, храстите — изгорени, и всичко е покрито с катран. — Той тропна с крак по напуканата улица. — Дори малкото дървета като онзи тъжен приятел са донесени и посадени от хората. Човеците превръщат местата, където живеят, в огромни купчини от кал и камък — като гнездата на термитите, но какво ще стане, когато целият свят се покрие от термитни могили и не остане нито един шубрак?

Рени поклати глава.

— Какво друго можем да направим? Ако всичко беше покрито само с шубраци, мнозина от нас трудно биха оцелели. Щяхме да измрем от глад. Щяхме да се избием един друг.

— А какво ще стане, когато бъде изгорен и последният храст? — !Ксабу се наведе и вдигна пластмасов пръстен — неразпознаваем отломък от съвременната цивилизация. Събра пръсти и го пъхна върху китката си, след това вдигна новата си гривна и я разгледа мрачно полуусмихнат. — Ще измрем от глад? Ще се избием един друг? Проблемът ще е същият, но вече ще сме покрили всичко с катран и камъни, и цимент и… как се казваше… фибрамика? И когато започне изтребването, ще загинат много повече хора.

— Ще отидем в Космоса — посочи Рени към сивото небе. — Ще… не знам, колонизираме други планети.

!Ксабу кимна.

— Аха.

Кафенето „При Джони“ беше претъпкано. Повечето от клиентите бяха шофьори на камиони, които след малко щяха да потеглят по магистралата Дърбан — Претория — огромни мъже в добро настроение със слънчеви очила и ризи в ярки цветове. Някои от тях — в прекалено добро настроение. Докато се промъкваха до свободно сепаре, Рени получи едно предложение за женитба и още няколко не чак толкова почтени покани. Стисна зъби, без да се усмихне дори и на най-невинните и благоприлични подмятания. Ако ги насърчиш, ставаше по-лошо.

Но в кафенето „При Джони“ имаше неща, които Рени харесваше, и едно от тях беше, че можеш да получиш истинска храна. Повечето ресторантчета и кафенета сервираха само бърза храна в американски стил — притоплени говежди бургери, хот-дог с лепкав сос от сирене и, разбира се, кока-кола и пържени картофки — алфата и омегата на търговската религия на Запада. Но тук някой в кухнята — може би самият Джони, ако изобщо той съществуваше — действително готвеше.

Освен чашата силно, шофьорско кафе Рени поръча хляб с масло и мед и порция пържени банани с ориз. !Ксабу я остави да му поръча същото. Когато донесоха големите блюда, той ги заоглежда с нескрито изумление.

— Толкова е много.

— Повечето е скорбяла. Не го изяждай цялото, ако ти дойде в повече.

— Ти ще го изядеш ли?

Тя се засмя.

— Благодаря, но за мен е много.

— А какво ще го правят?

Рени не отговори. Заварено дете на културата на изобилието, тя никога не беше се замисляла особено за навиците си на консумиране и прахосничество.

— Сигурна съм, че някой в кухнята носи вкъщи каквото остане — предположи тя най-сетне и се почувства виновна и дори засрамена, още докато го казваше.

Беше почти сигурна, че някогашните господари на Южна Африка са се оправдавали по същия начин, когато са наблюдавали разчистването на остатъците след някой пир на поредния Калигула.

Изпита облекчение, че !Ксабу не прояви желание да задълбочи темата. В такива моменти ясно осъзнаваше колко различни са всъщност убежденията му. Говореше английски по-добре от баща й и интелигентността и светкавичната способност да се превъплъщава му помагаха да схваща и най-неуловимите неща. Беше съвършено различен от нея — сякаш беше паднал от друга планета. Със смътно чувство за срам Рени осъзна, че собствените й възгледи са много по-близки до възгледите на някой богат тийнейджър от Англия или Америка, отколкото на този млад африканец, израсъл само на неколкостотин километра оттук.