Градът на златната сянка

След като изяде няколко хапки ориз, !Ксабу вдигна очи.

— Вече съм бил в две кафенета — каза той. — Тук и онова на алеята „Ламбда“.

— И кое предпочиташ?

Той се ухили.

— Тук храната е по-добра. — Изяде още една хапка, след което набоде с вилицата лъщящо парче банан, сякаш да се убеди, че е мъртво. — Има и още нещо. Помниш ли, че те попитах за призраци в мрежата? Там виждам живота, но не мога да го усетя, което ме притеснява, Трудно е да се обясни. Но това място ми харесва много повече.

Рени беше редовен посетител на мрежата вече толкова време, че понякога наистина я възприемаше като място огромно място, географски точно толкова реално, колкото Европа или Австралия. Но !Ксабу беше прав — не беше така. Просто хората се бяха споразумели да го възприемат като реално. В известен смисъл то действително беше страна на призраци…, които се преследват едни други.

— Все пак РЖ си е нещо друго — и сякаш, за да си го докаже, тя вдигна чашата с великолепно силно кафе. — Несъмнено.

— Сега, Рени, моля те, разкажи ми какво те тревожи. Каза ми, че брат ти е болен. Само това ли е, или има и нещо друго? Надявам се, не съм прекалено нахален.

Малко смутена в началото, тя му разказа за последното си посещение при Стивън и за безконечните си скандали с Дългия Джоузеф. Започнала веднъж, беше й все по-лесно да говори за чувството на безнадеждност, което я обземаше при ежедневните й посещения при Стивън, тъй като абсолютно нищо не се променяше, за все по-мъчителните взаимоотношения с баща й. !Ксабу слушаше и задаваше въпроси само когато я възпираше някое болезнено признание, но тя всеки път отговаряше на въпросите и й ставаше все по-леко. Не беше свикнала да се разкрива, да изважда наяве скритите си страхове; усети някаква заплаха. Но докато закусваха и сутрешната навалица постепенно се изнизваше от кафенето, изпитваше все по-силно облекчение, че най-сетне споделя с някого.

Поставяше подсладител в третата си чаша кафе, когато !Ксабу изведнъж попита:

— Ще ходиш ли да го видиш днес? Брат си?

— Обикновено ходя вечер. След работа.

— Може ли да дойда с теб?

Рени се поколеба и за първи път, откакто бяха седнали, се зачуди дали зад вниманието на !Ксабу не се крие и нещо друго освен обикновено приятелство. Запали цигара, за да запълни паузата. Дали не се изживяваше като мъжа на живота й, нейния закрилник? След Дел Рей не й се бе случило нищо забележително, пък и тази връзка (беше изненадващо и малко страшно да го осъзнае) беше приключила преди години. Като се изключат кратките моменти на слабост в малките часове, не искаше никой да се грижи за нея — цял живот се беше справяла и не можеше да си представи да прехвърли отговорностите си на някой друг. Във всеки случай не изпитваше никакви романтични чувства към този дребен млад мъж. Остана загледана в него, докато той, може би за да не й попречи, изучаваше пъстрите камиони, наредени пред мръсните прозорци на кафенето.

„От какво се страхуваш, момиче? — запита се тя. — Той ти е приятел. Довери му се, докато не се окаже нещо друго.“

— Добре, ела. Ще бъде хубаво да имам компания.

Погледна я внезапно смутен.

— Никога не съм ходил в болница, но не, затова искам да те придружа — бързо каза той. — Искам да се срещна с брат ти.

— Бих искала да можеш да се срещнеш с него, да го видиш такъв, какъвто беше…, какъвто е. — Очите й се навлажниха. — Понякога ми е трудно да повярвам, че е там. Толкова е мъчително да го виждам така…

!Ксабу кимна сериозно.

— Питам се дали така не е по-трудно — когато близкият човек е далеч от теб. При моя народ болните остават при нас. Но може би страданието би било по-голямо, ако го виждаш постоянно, всеки ден, все в същото ужасно състояние.

— Не мисля, че бих могла да го понеса. Чудя се как се справят другите семейства.

— Другите семейства? На болните ли?

— На деца като Стивън. Лекарката ми каза, че има още няколко случая…

Нещо като шок я разтърси, когато осъзна какво казва. За първи път през последните дни чувството на безнадеждност, от което дори търпелив слушател като !Ксабу не беше успял да я освободи, внезапно стихна.

— Стига толкова — каза тя.

!Ксабу я погледна, сепнат от променения й тон.

— Какво стига?

— Само да седя и да се тормозя. Да чакам някой да ми каже нещо, когато сама мога да свърша нещо. Защо се случи тъкмо на Стивън?

Дребосъкът я гледаше смаян.

— Аз не съм лекар, Рени.

— Точно така. Ти не знаеш. Аз не знам. Лекарите не знаят. Но има и други случаи — така казаха. Стивън го лекуват в болница, която е в карантина заради „Букаву 4“, и лекарите са изтощени до смърт. Може пък да са пропуснали нещо? Колко ли изследвания са имали възможност да направят? Истински изследвания — тя плъзна картата си на масата и набра нещо на покрития с прах екран. — Искаш ли да дойдеш с мен в политехниката?

— Но днес е затворено.

— По дяволите. — Рени пъхна картата в джоба си. — Добре, но все пак има достъп до мрежата. Просто ми трябва станция.